Горещата конспирация

— Che cosa?4 — попита Камерън.

— Capisce italiano, signore?5

— Слабо, не съм говорил от години.

— Аз говоря малко английски… abbastanza6.

— „Достатъчно“, казваш? Това е добре. Кажи сега какво има?

— Водя при дон Силвио. Бързо!

— Кой?

— Синьор Тогаци. Rapido!7 Елате с мен!

— Багажът ни, Кам.

— Ще почака… Ти също, ragazzo. Attesa!8

— Che?

— Кой е този Тогаци, дон Силвио? И защо трябва да идваме с теб? Perche?

— Ще видите.

— Quali nuove?9

— Трябва да кажа само Бео… улф?

— Беоулф… Трябва да кажеш Беоулф?

— Si. Vero!

— Да вървим, подполковник.

В далечния край на паркинга младежът отвори вратата на малък фиат, като направи знак Прайс и Монтроуз да побързат и да се сместят отзад на тясната седалка.

— Добре ли си? — попита Камерън, задъхан от тичането между колите. Гласа му заглушиха моторите на няколко автомобила, които сякаш излетяха от местата си.

— Как е възможно италианците да правят толкова малки коли? Нима не са виждали снимките на пълнички мамчета, танцуващи тарантела? Не мога да отговоря на въпроса ти, едва дишам, така си ме притиснал.

— На мен пък ми е приятно. Смятам дори да си купя някоя подобна количка и ще наема шофьор да ни разкарва насам-натам.

— Май все това ще правим… ще се разкарваме насам-натам. — Внезапно неугледно облеченият шофьор предприе серия резки завои из задръстените улици на Милано. — Май имам вече две счупени ребра — въздъхна Лезли.

— Искаш ли да проверя?

— Не, искам да кажеш на това смахнато момче да намали.

— Lento, ragazzo, piacere lento!10

— Impossibile, signore. Don Silvio impaziente…11 Много скоро сменя macchina.

— Какво казва той?

— Че не може да намали, защото този дон Силвио нямал търпение. Каза също, че скоро ще се прехвърлим в друга кола.

— Слава Богу — отбеляза Лезли.

Което се оказа хем истина, хем неистина. Колата бе по-голяма, с много по-широка задна седалка, но пък шофьорът, мъж на средна възраст, с черни очила и дълга черна коса, която падаше до раменете му, караше още по-бясно от младока. Смяната направиха с максимална бързина, без да се поздравят дори, без да се представят един на друг; шофьорът просто прелетя следващата част от маршрута до втория вход през главната магистрала към града. Насочи се на север, покрай стрелките, сочещи Легано, Кастеланца и Галарте. Камерън разпозна пътя; той водеше към Беладжио, на брега на Лакус Лариус, известно по света като езерото Комо.

Трийсет и осем минути по-късно пристигнаха в древното селце, което с течение на вековете се бе превърнало в град, макар да бе запазило аромата от годините, отбелязали края на средновековието. Улиците бяха тесни и криволичещи, рязко поемаха нагоре, след което внезапно се спускаха, напомняйки, че в далечни времена са били кални проходи, задръстени от търговци и селяни, придружавани от каруци и кабриолети, теглени от мулета през полетата и хълмовете, ограждащи вълшебното езеро. А по тези тесни улици, и от двете страни, тъй близко една до друга, сякаш били долепени, имало наредени жилища, половината от камък, половината от дърво, повечето, ако не всички — на три-четири етажа. Те били същински миниатюрни крепости, строени една над друга, подобни на пещерите на Пуебло или може би най-ранните жилищни блокове. Въпреки това ефектът бе удивителен, тъй като не оставаше място за светлина, само широки ленти от сенки, а камъкът и дървото пречеха на слънцето.