Горещата конспирация
- Автор: Лъдлъм Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Славянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Горещата конспирация». Краткое содержание книги:
— Благодаря, Джейми, теб пък могат да те приберат в някой център за малолетни.
Телефонът, монтиран от човека на МИ-5, издрънча. Вдигна Камерън Прайс.
— Моля?
— Тук Уотърс, от Лондон. Чиста линия, подсигурена в двете посоки. Как е при вас?
— Побъркваме се, а вие?
— И при нас е същото, приятелю. Подготвяме стратегическата разработка на Беоулф Агът, но ще отнеме поне ден-два, и то ако се опазим от проникване. Поне за този разговор съм сигурен, че не се подслушва.
— Помолил си тук-там да ти съдействат, разбирам — рече Кам. — Какво искаш да направим ние? Къде да се установим?
— Вашият американски пилот наблизо ли е?
— Тук е до мен.
— Питай го дали може да управлява нисколетящ турбовитлов самолет.
На въпроса Консидайн отвърна:
— Разрешено ми е да управлявам всичко, което може да се отлепи от земята, евентуално изключение прави космическият кораб, който сигурно също няма да ми се опре.
— Чу ли го?
— Съвсем ясно, и това е добре. След два часа един стар като модел, но напълно подновен „Бристъл Фрейтър“, не машина, а работен кон с два двигателя, ще се приземи на летището в Лох Торидън. Всички трябва да се натоварите.
— Къде отиваме?
— Запечатаните инструкции ще отворите, след като излетите в точния час, отбелязан върху плика.
— Това са глупости, Джеф!
— Сърди се на Беоулф Агът, приятелю. Нещо го плашат радарите.
В Марсилия часът бе 5,30 сутринта, първите лъчи на зората едва пробиваха млечното небесно покривало над бавно пробуждащия се град. Групички докери с тежки стъпки се влачеха по кейовете, чуваха се първите нестройни звуци на задвижваните машини. Ян ван дер Меер Матарайзен бе сам в кабинета си, облекчението, споходило го след оттеглянето на Джулиан Гуидероне, внезапно бе разтърсено от новината от Лондон.
— Имате ли обяснение за подобна некомпетентност? — заплашително процеди той в мембраната на обезопасения си телефон.
— Не вярвам някой друг да би се справил по-добре — отвърна гласът от Великобритания, женски глас, който звучеше категорично, с аристократична превзетост.
— В това не можем да бъдем сигурни, нали?
— Аз поне съм сигурна, а и определено не приемам забележката ти.
— Не я приемай, щом те обижда, но по всичко личи, че отговаря на истината.
— Това едва ли е много любезно, Ян. Нито пък справедливо.
— Съжалявам, Аманда, много трудности възникват…
— Да взема ли самолет за Амстердам, за да се опитам да облекча положението ти?
— Не съм в Амстердам, в Марсилия съм.
— Наистина не се спираш на едно място, а, скъпи? Защо Марсилия?
— Така се наложи.
— Заради Джулиан, нали? За него Марсилия е третият или може би четвъртият му дом. Този там най-малко ми допадаше, хората, които го посещаваха, бяха ужасни грубияни.
— Моля те, не ми напомняй вашата връзка…
— Отминала история, при това доста отдавна. А и защо се сърдиш? Никога нищо не съм скривала от теб… нали така се запознахме, скъпи.
— Може би след ден или два…
— Не го оставяй да се разпорежда с теб, Ян! Тоя грозник е ужасен човек, който обича единствено себе си.
— Това е неизбежно, разбирам го. И все пак трябва да съм готов с някакво обяснение за него. Два провала един след друг са непоносими.
— Не разбирам за какво говориш…
— Не е необходимо — прекъсна я Матарайзен и забеляза, че ръката му започва да трепери. — Аз те попитах напълно сериозно. Какво се случи? Как тъй Прайс и онази Монтроуз изчезнаха?
— Не съм казала, че изчезнаха. Казах, измъкнаха се.
— Но как?
— Със самолет, то е ясно от само себе си. Когато източникът ми от Тауър Стрийт съобщи, че са в някаква кръчма в селце, наречено Лох Торидън, северно от Единбург, се свързах с човека, когото наричаш Главния в Лондон, и предадох информацията. Той ми благодари и каза, че повече не му било необходимо.
— Не му е позволено да ми се обажда, свързваме се само през трети или четвърти човек. Той не ти ли каза?
— Каза ми, естествено…
— Тогава говори, за Бога!
— Та ти не ми даваш възможност. Само ми се караш… наговори ми куп обидни думи.
В Марсилия холандецът сдържа дъха си за миг, колкото да възвърне спокойствието си.
— Добре, Аманда, какво ти каза Главният от Лондон?
— Той е забележителен човек, много изобретателен.
— Какво ти каза?
— Ами когато се добрал до кръчмата в Лох Торидън, съдържателят му казал, че четиримата, които търсел, били напуснали.
— Четирима?
— Четирима американци. Брат и сестра, регистрирали се под името Брукс, чернокож американец, офицер от военноморските сили, и момче на шестнайсетина години, като последните двама изобщо не се регистрирали, както ги инструктирал господин Брукс.