Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Откри отговора на загадката почти веднага — четири малки стрелички с шипове, забити дълбоко в задницата на животното. С голямо усилие успя да извади една от тях и я поднесе към очите си. Веднага разпозна отровата — гъста, тъмна течност, която причиняваше люта болка и се извличаше от кората на рядък вид черна бреза.
Разгневен, той захвърли стрелата настрани. Това не беше случайност, а преднамерена и много жестока агресия срещу мечката. Нищо чудно, че горкото животно, обезумяло от постоянната болка, бе освирепяло толкова, че да нападне къща. А като съдеше по стрелата, това отвратително злодеяние очевидно беше дело на човешка ръка.
Преглъщайки яда си, Елбраян подхвана благодарствен танц, изразяващ почитта му към духа на мечката и признателността му, задето им даваше храна и топлина. Когато свърши, я одра и почисти — според елфическите (а вече и неговите) представи, да похаби ценното тяло, като го погребе или просто го остави да гние в гората, би било обида към мечката и към самата природа.
Приключи с работата късно същия следобед, но не седна да си почине, нито се върна в Дъндалис, за да съобщи на селяните, че мечката е убита. Някой беше причинил — съзнателно и злоумишлено — тази трагедия.
Време бе Нощната птица да излезе на лов.
Откри ги също толкова лесно, колкото и развилнялото се животно преди това. Хижата им, паянтова постройка от цепеници и стари греди (голяма част от които, сигурен беше Елбраян, бяха дошли от останките на опожарения Дъндалис), се намираше на върха на един хълм. В неумел опит за маскировка, наоколо бяха разхвърляни клони, ала много от тях отдавна бяха изсъхнали и кафявите листа се забелязваха отдалеч.
Още по-издайнически обаче беше шумът, който непознатите вдигаха — Елбраян чу смеха и фалшивото им пеене много преди да бе видял колибата. По гласовете им позна, че е бил прав — наистина бяха хора.
Предпазливо се запрокрадва към тях, притичвайки от дърво до дърво, от сянка на сянка, макар да се съмняваше, че биха го чули, даже и да водеше със себе си стотина селяни и дузина фоморийски великани. Навсякъде край бараката се въргаляха капани и най-различни ловджийски приспособления, както и десетки животински кожи, проснати да се сушат. Тези хора познаваха горските обитатели, това поне беше ясно. В една бъчва недалеч от задната стена на колибата, младият мъж откри гъста, черна течност и веднага се досети, че именно с нея бяха напоени стрелите, докарали до лудост злощастната мечка.
Самата къщурка изглеждаше ужасно занемарена, стените бяха разкривени и пропукани. Елбраян тихичко се приближи и надникна през една от по-големите дупки.
Вътре, облегнати на големи купчини животински кожи (най-вече от черни мечки), лежаха трима мъже и непрекъснато надигаха халби, пълни с пенливо пиво. Час по час някой ставаше и отиваше да си допълни чашата от едно буре в ъгъла, като преди това яростно размахваше ръце, за да прогони мухите и всички останали насекоми, които жужаха над течността.
Елбраян потръпна погнусено, ала си напомни, че това все пак са обитатели на Дивите земи, корави и въоръжени до зъби. Единият си беше окачил колан, на който висяха поне дузина ками, другият държеше тежка брадва до себе си, докато третият носеше тънък меч. Елбраян не пропусна също така да забележи, че единствената врата на колибата е препречена с дебел прът.
Все така безшумно, той се прокрадна до предната част на бараката и извади камата от раницата си. Вратата не пасваше добре в отвора си и от едната й страна зееше пукнатина, достатъчно широка, за да може Елбраян да провре острието през нея. Бързо движение с китката събори пръта на земята и като ритна вратата, пазителят пристъпи вътре.
Тримата мъже изпуснаха халбите и се опитаха да се изправят (при което единият здравата се удари в дръжката на собствения си меч). Не след дълго вече бяха скочили на крака и недоумяващо се взираха в непознатия, който стоеше до вратата, стиснал най-обикновена (както им се стори) пътническа тояга в ръка.
— Що щеш? — попита един от тримата, едър грубиянин, с лице, покрито с гъста брада и безброй белези.
Всъщност, ако не беше рошавата, неподдържана брада, той спокойно би могъл да мине за брат на Тол Юганик, помисли си Елбраян с отвращение. Иначе двамата, възедри и широкоплещести, доста си приличаха. В ръцете си грамадният мъж държеше тежка брадва и на Елбраян не му беше никак трудно да се досети какво ще последва, ако не им даде някакво смислено обяснение. Онзи с меча, висок, слаб и без нито един косъм по главата си, също се взираше заплашително в него иззад рамото на другаря си, докато третият — нервен, кльощав дребосък — се свря в най-далечния ъгъл, потривайки неспокойно ръце, на сантиметри от висящите на гърдите му ками.