Сделката на капитан Ворпатрил
- Автор: Буджолд Лоис Макмастер
- Серия: Бараяр #18
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-333-1
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сделката на капитан Ворпатрил». Краткое содержание книги:
Тедж се усмихна на Саймън и Иван — кажи-речи първият и доста постен знак, че собствената му съпруга най-сетне е забелязала появата му, помисли си намусено Иван, — после отиде при другите, които се бяха събрали в плътна група и си шушнеха нещо. Звездичка се отдели с леко отегчен вид. Беше събрала маркерите и изглежда се канеше да ги прибере в колата.
Бижутата се подредиха в кръг, или в квадрат, или във въображаема четирилъчна звезда. Тедж се наведе, пусна ново парче и усили звука повече отпреди — традиционна бараярска мазурка, но с по-жив, осъвременен ритъм и с повече украси. Бижутата се раздвижиха в серия от подскоци и подритвания, които наподобяваха традиционен мъжки танц от Бараяр, но бегло. Това беше най-акробатичното им изпълнение досега. Дори Чер, който обикновено подхвърляше останалите, сега се озова в ролята на подхвърлян, пък било то и с общите усилия на две от сестрите си; премяташе се високо във въздуха и се приземяваше изящно в най-невероятни стойки. Униформените в парка спряха да ядат и зяпнаха сащисани. Тедж наблюдаваше танца с нескрита наслада.
Танцът завърши с вихрен пирует и общ вик. Бижутата дишаха тежко и бяха вир-вода от пот въпреки хладното време. Мъжете от ИмпСи, пръснати около импровизираната сцена, заръкопляскаха спонтанно; ухилени до уши, Бижутата се поклониха с признателност, във всяка от четирите посоки, като най-изисканият им реверанс беше предназначен за Саймън и Иван.
Саймън се изправи с един от онези характерни звуци ала „боли ме гърбът“, които възрастните хора издават дежурно, било заради реална болежка, било от любов към театъра. А театър днес имаше предостатъчно, помисли си Иван, на няколко сцени. Бижутата и Тедж си прибраха нещата — сценичен декор, оборудване или както му викаха там — и ги занесоха в наземния бус, паркиран от другата страна на моравата.
— Говори ли вече с Гай Алегре за всичко това? — попита Иван и кимна към вече празната сцена на открито. — Или той е от шепата хора, които случайно не са в града?
— Още не съм.
— А той с теб?
— Смятам, че е твърде вероятно двамата да си поговорим някой ден.
— Ъъ… Грегор?
Веждите на Саймън го погледнаха с насмешка.
— Какво гласи любимото мото на Грегор?
— „Да видим какво ще стане“ — цитира мрачно Иван. — Винаги съм смятал, че един император не бива да казва нещо толкова безотговорно.
— Знам ли.
Тедж дойде и затаила дъх попита Саймън, но не и Иван, забележете:
— Хареса ли ви шоуто, сър?
— Да. Хареса ми. Уличен театър от най-висока проба.
— От онзи вид, в който публиката също участва — измърмори Иван. Я чакай… Саймън така и не беше отговорил на последния му въпрос. Нито на първия.
— Защо не заведеш съпругата си на обяд, Иване? — радушно предложи Саймън. После помоли Тедж да благодари от негово име на Бижутата за представлението, извини се и си тръгна. Вървеше по тротоара като обикновен минувач, който е спрял да погледа тренировката на танцьорите.
Тедж, все така премълчаваща разни неща, се оправда с шофьорските си задължения и хукна в обратната посока.
Иван, чувствайки се без вина виновен, сгърби рамене на пейката и впери поглед в пустия пейзаж, замислен за подземните столични лабиринти.
18.
На следващата сутрин се събуди в празно легло — отново — и в празен апартамент, с бележка, лепната на кафемашината и гласяща: „Пак ще шофьорствам. Т.“ Което беше по-добре от нищо, но поне едно „Целувки. Т.“ не можа ли да й се откъсне от сърцето, помисли си умърлушено Иван. Не че самият той беше подписвал бележки до Тедж с „Целувки. И.“, а и как да ги подпише, щом никога не беше излизал, без подробно да я уведоми къде отива, а не с няколко нечетливи драскулки върху хвърчащо листче. Снощи се беше прибрала много късно, пак заради семейно нещо си, и беше заспала веднага, без да поговорят, почти без прегръдка дори.
Иван си забърка оризова каша за закуска, което го подсети за импровизираната им сватба на Комар, което пък го наведе на мисълта дали кашата няма да е по-вкусна, ако я полее с малко бренди вместо с разтопено масло. „Не“. Никакво пиене призори, това би било лош знак, не че беше призори всъщност, беше си малко преди обед. Опита се да намери Тедж по комуникатора й, но без успех — машинката го изрита към гласовата поща. „Изрита“ — това също беше лоша дума. Нито — разни спомени надигнаха глава, макар и по изключение несвързани с Тедж — беше добър знак. Когато неговото уж небрежно: „Хей, Тедж, звънни ми. Аз съм Иван, съпругът ти, помниш ли?“ не предизвика реакция във вид на ответно обаждане дори след като Иван закуси, обръсна се и се облече, той събра кураж, излезе и тръгна по улицата към хотела на Арките.