Сделката на капитан Ворпатрил
- Автор: Буджолд Лоис Макмастер
- Серия: Бараяр #18
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-333-1
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сделката на капитан Ворпатрил». Краткое содержание книги:
Двете с Риш изхвърчаха от апартамента.
Малко по-късно Иван преглъщаше умърлушено оризовата си каша, а безпокойството му растеше ли, растеше. Обръсна се, облече се и с гигантска неохота звънна на майка си.
— Маман — каза, когато безупречната й прическа се появи над видплочата, увенчала също толкова безупречно лице с въпросително изражение на бегла изненада. — Да знаеш нещо за танцова тренировка на Бижутата? Саймън им бил препоръчал терен. Парк, градинка или нещо от този сорт на открито. — Във Ворбар Султана имаше стотици такива места, по-големи и по-малки.
— А, да, Саймън спомена за това. Дори отиде да ги гледа. Сметнах, че е добре да излезе малко. С удоволствие бих го придружила, но трябва да заместя Лайза на един малък официален обяд в двореца. Тя замина за икономическата конференция в Нижни Белгород в окръг Ворбара.
— Къде? Танцовата тренировка имам предвид.
— Саймън им предложи онзи малък парк срещу сградата на ИмпСи. Почти никой не ходи там. Освен онези бедни хорица, които страдат от зимна депресия и излизат да обядват в парка. Защото там нищо не възпрепятства слънчевите лъчи, нали знаеш.
— Ъъ, да. Мерси. — Понечи да прекъсне връзката, но се поколеба. — Маман… Саймън спомена ли ти нещо за разговора си с Шив онази вечер?
Усмивката й не се промени изобщо. Тогава защо Иван остана с впечатлението, че майка му току-що си е надянала най-добрата покерджийско-дипломатическа маска от богатия си арсенал?
— Каза, че разговорът бил изключително приятен. И слава богу, ако питаш мен. Удин и Мойра много ми допаднаха, между другото. Преживели са толкова интересни неща. Земята! А аз съм ходила само до Комар — завърши тя с въздишка.
— Ами накарай Саймън да те заведе на Земята — предложи Иван. — Или ти го заведи. Изчегъртай го от удобните му коловози. Минаха колко, четири, почти пет години, откакто се оттегли от редовна служба. Каквато и секретна информация да е останала в главата му, вече едва ли е актуална. Не е ли време да излезе извън границите на империята? Или смята, че още не е безопасно?
Майка му вдигна замислено вежди.
— Саймън рядко говори за пътувания. Най-много да спомене за почивка на южния бряг. Наистина беше изключително… уморен след онази история… — Махна с ръка, сякаш да прогони спомена за кошмарната седмица, когато Саймън беше на смъртно легло, след като чипът в главата му бе дал дефект. Както и за кошмарните десетилетия в пълен работен режим преди това, предположи Иван. — Дори повече, отколкото си даваше вид.
— Той винаги е бил доста затворен — каза Иван и си помисли, че това сигурно е най-сдържаното изказване от стотина години насам. — За страничния наблюдател е трудно да прецени какво става в главата му.
— Да, за страничния наблюдател сигурно е трудно. — Иван не пропусна лекото ударение върху „страничния“. Определение, което явно не включваше майка му. Трийсетгодишната й съвместна работа със Саймън може и да не беше като онези дълги бракове, в които хората започват да си довършват изреченията един на друг, но със сигурност имаше известни прилики. Иван се замисли колко беше продължила неговата най-дълга връзка, преди той да бие шута на момичето. Или то на него. Поне една трябва да беше продължила повече от година, нали? Почти година? Повече от половин година?…
— Много се радвам, че се обади, но трябва да затварям — каза твърдо майка му. — За утре непременно трябва да измислим нещо приятно за семейство Арка. По етикет би трябвало те да ни поканят на вечеря, но едва ли ще искат, предвид че са на хотел и прочие.
— Ъъ, добре — каза Иван и я остави да прекъсне връзката.
Понеже беше последният уикенд преди началото на Зимния празник, паркирането около щабквартирата на ИмпСи се оказа малко по-възможно от обичайното. На Иван му се наложи да измине пеша само една пресечка, преди да зърне голия малък парк и страховитата сграда насреща.
Наистина беше страховита, особено фасадата — без прозорци и с широко стълбище, чиито стъпала нарочно бяха направени по-високи от стандарта. Доколкото Иван знаеше, тежките бронзови врати на централния вход рядко се отваряха — онези, които идваха по работа в щаба на Службата за сигурност, минаваха отстрани или отзад, където входовете бяха с нормални размери и нямаха за цел да ти вземат страха. Каменната фасада беше повече от семпла, ако не се брои обточващият цялата сграда релефен фриз, изобразяващ странни създания с измъчени физиономии, които Майлс веднъж беше нарекъл „водоливници с неотложен храносмилателен проблем“.
По времето на Лудия Юри водоливниците имали някакво символично значение — политическо, артистично или пропагандно, според гледната точка, — значение, което някой някога беше обяснил на Иван, но което той беше забравил своевременно. Ако питаха него, водоливниците просто имаха запек. С течение на времето гражданите на Ворбар Султана им бяха дали имена, имаше и куп вицове за тях — какво си говорели там горе, застинали във фриза си, — а най-популярните дори се появяваха като герои в карикатури. На тях беше посветено и едно детско анимационно филмче, поне според смътните спомени на Иван от собствената му младост.