Сделката на капитан Ворпатрил

Иван се загледа отново в шестте надземни и няколкото подземни етажа параноя, струпани през улицата.

— Улавят ли нещо? От ставащото тук?

— Ти как мислиш?

— Не знам… — Замисли се за чудатия сценичен маркер, който беше държал в ръка. — Аналогови информационни колектори, предполагам, пасивни. Без никаква електроника?

— Доколкото разбрах, цветовата идентификация има биологична основа, която е чувствителна към вибрации, да. Нещо като танцуващи микроби.

Иван изтри нервно ръка в панталоните си.

— О! Значи и ти участваш в това. — „Каквото и да е то“.

— Не бих се изразил точно така.

— А как би се изразил?

— На този етап — мълчаливо.

— Саймън. — Не му беше лесно да произнесе името тихо и авторитетно, а не като жален стон.

Напразно се беше хабил, оказа се — Саймън само вдигна ужасните си вежди, сякаш съвсем ясно беше доловил жалния вой с някакви свои телепатични способности. Посланието беше ясно — „Дори не си го помисляй, момче“.

— Няма нищо незаконно или неморално в търсенето, Иване. Неведнъж съм виждал възрастни господа с метални детектори тук, в този парк, да търсят стари монети и такива неща. Така и не разбрах защо го правят — дали за да си запълват времето, или защото мизерстват.

— Да, и охраната несъмнено ги е прогонвала своевременно.

— Не винаги. Така де, съществуваше вероятността да открият нещо интересно.

— А Арките? Те намерили ли са нещо интересно?

— Все още не знаем, разбира се. Шив и Удин трябва най-напред да анализират събраните данни и замервания.

— И какво ще правиш тогава?

— Диаграми, Иване, алгоритми. Често съм те чувал да говориш с топло чувство, почти умилително даже, за диаграмите и алгоритмите, обикновено на масата у лейди майка ти. Това тук е едва първото разклонение на диаграмата, не последното.

Каквото и да чувстваше в момента Иван, то не можеше да се опише с думите „топло“ и „умилително“.

Слънцето се катереше към зенита, който се падаше доста ниско по това време на годината. През портата на ИмпСи се изсипа шумна група бледни мъже, офицери и редници, понесли торбички с обяд и напитки от различен вид. Разделиха се и се пръснаха по пейките някак организирано и отрепетирано и понеже пейките не стигаха за всички, част от редниците седнаха да обядват на тревата. Всички без изключение зяпаха подозрително Бижутата; някои зяпаха с подозрение и двамата цивилни на пейката, а с най-голямо подозрение ги зяпаха онези, чиито места двамата бяха заели, и така, докато не получиха информация на ухо от свои по-старши колеги. След това само зяпаха.