През дивия Кюрдистан

— Ефенди, какво да правя? — попита меликът доста угрижено.

— Опитай се да разбереш къде се намират кюрдите.

— Вече го направих, но всеки ми носи различни сведения. А виж и хората ми! Как бих могъл да ги поведа на бой?

Жал ми беше за мелика. Виждаше се, че не може да разчита на хората си. Напрежението, в което се бяха намирали толкова дълго, ги бе обезкуражило. Предишния ден все още имаха смелост за нападение, но днес, когато трябваше да понесат последиците, им липсваше необходимата решителност. Нямаше и следа от военна дисциплина. Несторианците приличаха на стадо овце, безредно тичащи към лапите на вълците.

И самият мелик нямаше вид на човек, който притежава така необходимата за подобен момент силна воля и способност за съпротива. Това, което се отразяваше на лицето му, беше повече от загриженост, то бе почти страх и ако Наджир бей се намираше до него, щеше да се чувства по-уверен. Ясно ми беше, че халдейците щяха да изгубят битката с беруарските кюрди. Затова отговорих на въпроса на мелика:

— Искаш ли да чуеш съвета ми?

— Кажи!

— Кюрдите ви превъзхождат. Има само две възможности. Да се оттеглиш с хората си по най-бързия начин на другия бряг на Саб и да браниш прохода. Така ще спечелиш време, за да доведеш подкрепление.

— Но тогава ще трябва да пожертвам на кюрдите всичко, което се намира на десния бряг.

— Те и бездруго ще го превземат.

— А втората възможност?

— Да преговаряш с тях.

— Чрез кого?

— Чрез мен.

— Чрез теб ли? Ходих, да не искаш да избягаш!

— Дори и през ум не ми минава, защото съм ти дал дума.

— Ще се съгласят ли беруарите да преговарят, след като вчера ги нападнахме?

— Техният предводител не е ли твой пленник? Това ти дава голямо предимство.

— Сигурно. Но ти си техен гост и ще преговаряш с тях така, че те да имат полза, а ние да понесем последиците.

— Аз съм и твой гост. Ще разговарям така, че и двете страни да са доволни.

— Да, но аз имам и други съмнения. Могат да те задържат и повече да не те пуснат при мен.

— Няма да позволя да ме задържат. Виж коня ми! Не е ли поне два пъти по-скъп от твоя?

— Петдесет пъти, не, сто пъти повече, господарю!

— Мислиш ли, че някой воин би изоставил такъв кон?

— Никога!

— Добре тогава! Временно ще ги разменим! Оставям ти моя вран жребец в залог, че ще се върна.

— Сериозно ли говориш?

— Давам ти честната си дума! Вярваш ли ми сега?

— Вярвам ти и ти се доверявам. Искаш ли да вземеш със себе си и твоя слуга?

— Не, той ще остане тук, защото не познаваш добре коня ми. Трябва да има някой, който да знае как да се грижи за него.

— Само на стопанина си ли се подчинява животното?

— Да.

— Тогава то сигурно няма да търпи никой чужд човек. Твоят слуга ще се грижи за коня ти, а ти вземи неговия, щом той остава тук.

Тъкмо това и желаех. При моя Хаджи Халеф Омар конят ми щеше да е в по-добри ръце, отколкото при мелика и аз му казах:

— Подчинявам се на волята ти. Позволи ми незабавно да разменя конете!