Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
Писмото беше написано преди няколко месеца. Тобиас й го бе донесъл тогава тайно. Дали Адамс все още продължаваше да мисли за Кейт?
Девойката извади някаква нова работа. Денят й се струваше дълъг, защото тя чакаше. Но и този ден свърши. Поблясквайки леко, още някоя и друга снежинка паднаха от натежалото от облаци небе върху потъмнялата земя. Кейт чу как войниците отидоха за храна, чу няколко думи и викове, тежки стъпки, после отново настъпи пълна тишина. Девойката не запали лампата, очакваше в неосветената стая Тобиас.
Най-после вратата се отвори и съгледвачът влезе вътре безшумно. Притисна се до стената далеч от прозореца. Кейт дръпна завесата.
— Какво каза Уотсън за младия дакота? — попита Тобиас. — Вие трябва да сте го чули. Капакът на пода беше отворен. Вие бяхте влезли вече в комендантската стая, докато Уотсън и Роуч бяха долу в мазето при пленника.
— Няма нужда да ми напомняш всичко това, Тобиас, ще ти кажа какво чух. Та и защо ли бих го премълчала пред теб? Токай-ихто ще умре само след няколко дни, ако остане окован в мазето. Сега поне ще почнат да му дават пак вода за пиене.
— Заповедта за неговото освобождение е тук. Морис, художникът, е успял да я издействува. Той е познавал Хари Токай-ихто още като момче в шатрата на баща му. Роуч ще попита с обратно писмо, само за да печели време и да разпространява лъжи. Аз съм куриер и познавам белите мъже. Заповедта си е заповед и те никога не биха отменили своя писмена заповед. Ще потвърдят заповедта за освобождаването и ще смъмрят Роуч.
— Но преди това Токай-ихто ще умре.
— Индианецът умира, когато иска да умре. Кейт, вашият баща беше обещал на вожда преди преговорите, че той ще може да напусне свободно форта. Вие трябва да кажете на Токай-ихто, че заповедта за неговото освобождаване е тук. Тогава вождът ще иска да живее.
— Аз ли да му го кажа?
— Да. Вие! Вие сте единственият човек, който има втори ключ за комендантската стая. Ще кажете, че сте го намерили във вещите на баща си.
— Това е така. Аз мога да ти го дам.
— Не. Аз трябва да замина за Рандал с писмото на Роуч; мустангът ми вече ме чака. Доста време загубих, за да мога да поговоря преди това с вас. Влезте вие през нощта в комендантската стая и слезе долу в мазето. Ключът от капака е в шкафа до стената, и това сте видели. Ако ви срещне някой, кажете, че духът на вашия баща ви е повикал и ви преследва. Никой няма да ви накаже, ако се случи нещо. Ще ви отпратят, и това е всичко, и съвсем не е повече от онова, което и без това ви предстои. Но заради пленника вие трябва да бъдете предпазливи. Роуч търси повод да убие младия дакота, преди да го освободи.
— Тобиас! Не само Роуч спи в своята стая над мазето. Всяка вечер в комендантската стая има постови. — Но не и тази нощ. Аз съобщих на момъка, че трябва да се махне тази вечер оттам, тъй като Роуч така иска, защото е решил да ви приеме една нощ при себе си, преди да заминете оттук.
— Тобиас! Ти си полудял!
— Комендантската стая ще бъде празна тази нощ! Вие можете да бъдете сигурни в това. Имате втори ключ. Никой няма да ви спре.
Съгледвачът не можеше да разбере какво става в душата на Кейт, нито пък да види в мрака изражението на лицето й.
— Ще се опитам — каза тя все пак накрая. — Баща ми би ме посъветвал да го направя.
— Добре.
Тобиас все още не тръгваше. Извади едно писмо и го подаде на Кейт.
— Младият Адамс очаква от вас да напуснете форта. Иска да се ожените, ако вие се съгласите да заминете заедно с него за Канада. Адамс е честен. Доверете му се и прочетете писмото внимателно. Та вие го познавате, младия Адамс. Той винаги бил на страната на вашия баща.
— Това, което казваш, е вярно, Тобиас. — Кейт си пое дълбоко дъх. — Ще се видиш ли още веднъж с Адамс?
— Мога да му отнеса вашия отговор.
Когато Роуч и фелдшерът заключиха отново капака към мазето, пленникът се бе раздвижил. Напусна обичайното си място, откъдето можеше да гледа към бойницата, и се върна обратно до стената. Веригата му издрънча. Гнусеше се да легне сред мръсотията върху пода на мазето, та се облегна на стената, за да прекара нощта прав, както се бе научил да прави при опасност сред дивата прерия. Но сега това му беше много по-трудно отпреди. Силите му съвсем бяха отслабнали.
Навън вятърът стенеше и пееше.
Нещо се понесе в, тъмнината, блещукайки. Няколко заблудили се снежинки влязоха несигурно през бойницата. Очите на пленника ги проследиха, докато те се разтопиха на пода.
Макар че беше изнурен, окованият мъж не заспа. Стоеше опрян на стената с хлътнали рамене и следваше в полусънно състояние мислите и трескавите си видения. Мислеше за своята шатра, за майка си и за сестра си. Мислеше за своя мустанг и за безкрайната прерия. Мислеше за бойните си другари, но не се надяваше да ги види отново. Пленникът беше чул вече, че неговият народ е победен, прогонен от родината и съвсем подчинен; това му бе казал злорадо пазачът. Беше чул, че той самият е болен и че му остава да живее само още няколко дни. Когато преди няколко дни пленникът бе престанал да се храни, защото под натиска на веригата органите му почти не можеха да работят вече и когато нито веднъж не помоли за отнетата му вода за пиене той бе повярвал, че животът му е приключен и че не той проявява равнодушие към враждебното си обкръжение, а че и душата му е станала съвсем спокойна. Когато Роуч дойде заедно с фелдшера, пленникът обаче се увери, че у него все още живее нещо, без той да бе подозирал това. Не бе изпитал нищо спрямо брадатия фелдшер.