Пътят на кралете (том I)

— Дали ни гледат оттам? — попита Елокар, когато Далинар застана до него.

— Знаем, че нападателните им отряди се придвижват нощем, Ваше Величество — отвърна Далинар и опря ръка на парапета. — Не мога да не мисля, че ни наблюдават.

Униформата на краля се състоеше от традиционната дълга куртка с копчета отстрани, но беше широка и свободна, а от яката и маншетите се подаваше коприна. Панталоните му бяха сини и широки като на Рутар. Далинар намираше тази мода твърде неофициална. В последно време начело на войниците стоеше група облечени в коприна мързеливци, които прекарваха вечерите си в угощения.

Гавилар предвиждаше това, помисли Далинар. Затова така настояваше да следваме Кодекса.

— Умислен ми се виждаш, чичо — каза Елокар.

— Просто разсъждавах за миналото, Ваше Величество.

— Миналото не е важно. Аз гледам само напред.

Далинар не беше сигурен дали приема някое от двете твърдения.

— Понякога мисля, че мога да видя паршендите. Имам чувството, че ако гледам достатъчно дълго време, ще мога да ги открия, да ги накарам да се покажат и да ги предизвикам. Искам те просто да се сражават с мен, като мъже на честта.

— Ако бяха мъже на честта, нямаше да убият баща Ви по този начин — отвърна Далинар и сключи ръце зад гърба си.

— Предполагаш ли защо направиха това?

Далинар поклати глава.

— Този въпрос се върти в ума ми отново и отново, като камък, който се търкаля по склона. Да не би да ги обидихме на чест? Да не би да става дума за някаква разлика в културата?

— Разлика в културата значи, че те притежават някаква култура. Първобитни диваци. Кой може да каже защо конят рита или брадвохрътът хапе? Изобщо не бих се питал.

Далинар не отговори. Той самият изпитваше същото презрение и същия гняв в месеците след убийството на Гавилар. Разбираше желанието на Елокар да оцени тези странни и диви парши като съвсем малко по-горни от животните.

Но ги видя в онези първи дни. Общува с тях. Да, бяха първобитни, но не бяха диваци. Не бяха глупави. Ние тъй и не ги разбрахме, помисли той. Предполагам, че това е същината на проблема.

— Елокар — тихо продума Далинар. — Може би е време да си зададем някои трудни въпроси.

— Например?

— Например колко дълго ще продължаваме с тази война.

Елокар сепнато се обърна към Далинар.

— Ние ще продължим да воюваме до изпълнението на Договора за Отмъщение, до възмездяването на смъртта на моя баща!

— Благородни думи. Но се намираме далеч от Алеткар вече шест години. Поддържането на два отдалечени центъра на управление не е здравословно за кралството.

— Кралете често отиват на война за дълго време, чичо.

— Но рядко за толкова дълго. И рядко вземат всички Броненосци и върховни принцове от кралството със себе си. Ресурсите ни са напрегнати, а от дома пристигат вести, че нападенията на островитяните от Реши стават все по-дръзки. Ние още не сме единен народ, не бързаме да се доверим едни на други, а същността на тази война — без ясен път към победата и съсредоточена повече върху богатствата, отколкото върху завземането на територия — никак не ни помага.