Электронная книга - «Огненият орден». Краткое содержание книги:
Ние влязохме в гробището и бавно закрачихме между многобройните гробове.
— Старай се да заобикаляш разкопаните гробове и могили. Най-вероятно е работа на грабители, но има и вариант ямата да е изкопана отвътре навън от обитателя й.
„Не, все пак е сериозен — неочаквано ясно осъзнах аз. — Проверка или не, но повишено внимание няма да е излишно. Ще трябва да съм нащрек.“
Стъмни се наочаквано бързо. Колкото и да беше странно, аз изобщо не се зарадвах на този факт, въпреки че от слънцето кожата постоянно ме сърбеше. Добре, че поне луната беше достатъчно ярка и можех да се придвижвам между многобройните гробове и крипти бързо почти като вампир, без да се страхувам, че мога да си счупя крак или глава. Все още опасявайки се от нежелани срещи, реших да сплета двойка разузнавателни „змийчета“, но веднага се сблъсках с няколко проблема. На първо място, не знаех абсолютно нищо за мъртъвците и просто не можах да програмирам грамотно търсене. И второ, в околното пространство имаше прекалено малко магическа енергия.
„Тук дори за Огнена топка не можеш да събереш“ — ужасих се аз.
— Ъ-ъ… Велхеор.
— Да?
— Защо тук няма магия?
— Как така няма? — изненада се вампирът. — Има. Просто енергията на смъртта не може да се усети от обикновените хора. Макар че ако изчакаш още няколко дни, ти ще се промениш достатъчно…
— Да не говорим за лошото — прекъснах го аз. — Как ще се справя с мъртъвците без магическа енергия?
Вампирът спря, замахна бързо с ръка и без усилие отнесе върха на един от каменните кръстове.
— А юмруците за какво са ти? — и виждайки жалния израз на лицето ми, добави: — И всъщност аз защо ти подарих кукри?
— Да-а — проточих аз. — С ножчето… а, тоест с кукрито скачам на тълпата мъртъвци? Тук не ловен дух, а дух на идиот трябва.
— Добре де — предаде се вампирът. — Ще те зарадвам — там, където има мъртъвци, има и магическа енергия. Така че ако ги срещнем, ще има с какво да се защитаваш.
Ето какво било!
— Толкова ли беше трудно да го кажеш веднага?
Е, това значително щеше да облекчи задачата ми. Всичко, което трябваше да направя сега, беше да създам множество малки „змийчета“, които да са настроени да търсят големи концентрации на магическа енергия. Да се надяваме, че това ще бъде достатъчно, за да се предотврати среща с мъртъвците.
— Педант — изсумтя Велхеор.
Може и да съм педант, но благодарение на търсещите ми „змийчета“ ние заобиколихме повече от дузина места с опасна концентрация на магическа енергия. Единственото нещо, което ме смути, беше изказването на вампира, че магическият фон може да се дължи не само на мъртъвци, но и на заровени тук древни артефакти. Сякаш за да издевателства над мен, Велхеор редуваше разкази за ходещи мъртъвци с легенди за велики магически артефакти от древността.
След няколко часа бях в състояние да оценя напълно значението на известната фраза „хем ми се иска, хем не ми стиска“. Прииска ми се да имам нещо от рода на мощна магическа пръчка или книги със записки от изследванията на древни магьосници. А и на мъртъвците, честно казано, ми се искаше да хвърля един поглед… Но най-добре по-далеч оттук.
Междувременно Велхеор заяви, че навлизаме в най-древната част на Великото гробище. Това бе последвано от кратко въведение по история на архитектурата на гробниците и погребалните ритуали:
— Така че хората още от древни времена са поставяли кръстове върху гробовете. Честно казано, в началото си мислех, че поставят кръст просто за да посочат откога докога е живял. По онова време не се интересувах особено от човешка история и едва по-късно разбрах, че това е част от една от религиите. Между другото, преди Първата вампирска война хората са били погребвани без всякакви там глупави символи. Виждаш ли ето тези могилки? — той кимна в краката си. — Това е типично погребение от онези времена — по дузина тела в една яма, за да не хабят сили.
Посочих на вампира поредната гробница:
— А кого са погребвали в тези луксозни апартаменти?
— В повечето гробници са погребани вампири — за пореден път ме изненада Велхеор. — Поне в най-красивите от тях. Нашият род винаги си е падал по красивото.
Млъкнах за миг, за да получа информация от „змийчетата“-разузнавачи, и после попитах:
— А аз си мислех, че след смъртта си вампирите се превръщат в пепел.
— Само на слънце — намръщи се Велхеор. — Това се счита за много лоша смърт.
— Но ти свободно си ходиш на слънце — отбелязах аз.
— Това изисква сериозна подготовка и далеч не всеки Висш вампир може така лесно да издържа на слънчевите лъчи — Велхеор посочи към огромен свод. — Виж каква красота. Ние, вампирите, се отнасяме към погребенията много по-сериозно, отколкото хората.