Электронная книга - «Огненият легион». Краткое содержание книги:
„Надявам се, че ще се получи — мислех си, докато наливах енергия в заклинанието. — И че вампирът сега е зает с нещо по-интересно, отколкото да ме шпионира.“
Обиколката на кактусите беше надхвърлила няколко стъпки, когато се раздаде дългоочакваното скърцане и плочите на тавана започнаха да се разделят.
— Да! — извиках радостно и веднага загубих концентрация.
Мина още известно време, преди кактусът окончателно да пробие тавана. После преустанових наливането на енергия и използвах Въздушен клин, за да отстраня шиповете и да изрежа в кактуса сравнително удобни стъпала.
Настъпи моментът на истината.
Изкачих се по стъпалата и надникнах навън.
„М-да, това ли се нарича измъкване“ — помислих озадачено.
Явно моят затвор се намираше под земята, защото след като излязох през пробитата от кактуса дупка, аз се оказах на красива зелена полянка насред гора. В този свят тъкмо разсъмваше. Слънцето обагряше небето в червено, по тревата блестеше роса, а наоколо цареше тишина. Нямаше писъци, жужене или крясъци на птици, сякаш някой беше хвърлил върху природата поглъщащо звуците заклинание.
— Има ли някой тук? — попитах за всеки случай. Тишина. Гласът ми прозвуча като гръм от ясно небе.
„Трябва да се махна оттук преди Влад да е забелязал моето изчезване — реших аз. — Да си налягам парцалите и да изчезвам веднага. Може по пътя да попадна на годни за ядене плодове…“
Гората практически не се различаваше от гората в нашия свят. В смисъл, че както не познавах нашите видове дървета, така не различавах и тукашните. Зелени листа, кафява кора… като цяло всичко беше нормално.
Нямах представа къде отивам, но ме успокояваше едно — ако в този свят има врати, тогава имах шанс да се върна в библиотеката. Вярно, нямаше гаранции, че ключът ще сработи, но надеждата умира последна.
В търсене на цивилизацията крачех през гората вече повече от час, но пейзажът не се променяше особено. Дори слънцето да се издигаше, правеше го някак прекалено бавно.
След известно време окончателно се убедих, че с това място нещо не е наред. Последната капка беше моят опит да се издигна по-високо с помощта на левитацията и да се огледам. Налях енергия в заклинанието, чувствах, че се издигам, но на практика оставах на няколко метра над земята. Сякаш нещо ми пречеше да се издигна по-високо. Окончателно ядосан, аз започнах да хвърлям Огнени топки към дърветата, разпръсквайки стволовете буквално на трески. Дървесината изгоря, задимя, и… в един прекрасен момент аз мигнах, и гората беше напълно възстановена. Дърветата отново стояха на своите места, цели и невредими.
„Защо ли ми се струва, че всичко това е един голям капан — помислих се аз, отпуснах се на тревата и се огледах. — Пак килия, само че малко по-голяма, и стените не са толкова осезаеми, както в предишната.“
В следващите няколко часа унищожавах абсолютно всичко около себе си: земята под краката си, дърветата, мятах в небето Огнени топки, Огнени птици, Мълнии, опитах да направя кактуси, обръщах се към артефакта, надявайки се да вдигна някой нежив, но всичко беше напразно.
— Хитър зъбат изрод! — извиках вбесено и размахах юмрук към аленеещото небе.
Разбира се, никой не ми отговори.
Нямах намерение да се предавам, така че продължих да прилагам различни комбинации от известните ми заклинания. Може би единствения плюс на ситуацията беше, че опресних знанията си за Занаята. Във форта нямаше достатъчно време за задълбочени упражнения и опресняване на знанията, а тук и без това нямаше какво друго да се прави. Дърветата падаха под действието на моите заклинания, но само да мигнех и всичко се връщаше към първоначалното си състояние. Скоро със сигурност се убедих, че да се издигна над определена височина е просто невъзможно — дори и да се катерех по ствола на дърво, скоро опирах до невидима преграда. Но осезаемата преграда със сигурност беше по-добре, отколкото пълната неопределеност, защото поне имах конкретна цел.
Опитах всичко, но заклинанията просто се разбиваха в пустотата. И тогава реших да пробвам нещо по-различно, а именно да пробивам не нагоре, а надолу. Избитите от мен плочи отдавна бяха изчезнали, а и едва ли ако нещо се получи, щях да се окажа в същата килия.
Заклинанията разкъртваха земята, но не прекалено дълбоко, изглежда и там имаше някакво ограничаващо поле.