Электронная книга - «Огненият легион». Краткое содержание книги:
Особено когато срещата с вампира е по-малката от две злини. Между другото, предстоеше ми да разбера къде се канеше да ме изпрати този Ник и за кого, освен за Майстор Ревел, работеше?
— Или просто си нямал друг избор — досетливо предположи вампирът.
— Познат жезъл — отбелязах аз в опит да сменя темата. — Но като че ли преди беше по-малък.
— Да не си си помислил, че съм те помолил да ми донесеш обикновена клечка за зъби? — насмешливо попита Влад. — Случайно да не си гладен? Предлагам да вечеряме и да обсъдим нашето сътрудничество.
— Точно вечеря няма да откажа — отвърнах радостно и скочих на крака. — Накъде отиваме?
Вампирът ме поведе надолу по коридора към поредната врата, отвори я и любезно ме пусна напред. След няколко секунди разбрах цената на такава учтивост — вратата хлопна зад мен, а вампирът остана от другата страна.
— Ама какви глупости правя — изругах аз. — Как може да съм толкова доверчив…
Оказах се в неголямо помещение, обзаведено в минималистичен стил. Всъщност освен собствената ми персона, тук нямаше нищо друго. Каменни стени, никакви прозорци, а и вратата зад гърба ми изчезна.
„Ако сега започнат да се появяват и неживи, ще ми остане само да се моля за люк на тавана — помислих си аз. — И между другото, идеята не е лоша.“
С помощта на няколко Въздушни стъпала бързо стигнах до тавана и започнах внимателно да изследвам каменните плочи.
— Би било глупаво да се надяваш на това — отекна из помещението гласът на вампира.
Отново изругах и скочих обратно на пода.
— Какво искаш от мен?!
— Много добре знаеш, просто дреболия — цялата ти жизнена енергия.
— В какъв смисъл? — озадачено попитах аз.
Мълчание. Дали вампирът беше отишъл някъде или просто предпочиташе да не отговаря на въпросите на този, когото планираше да убие, както ми изглеждаше най-вероятно.
„Проблем след проблем — помислих си раздразнено. — По-добре да съм в челните редици на военните действия, отколкото това. Първо ме плениха, после бягах през Прокълнатите земи, след това се опитаха да ме отвлекат и сега отново съм пленен. И всичко това в един ден!“
Макар да не разчитах особено на успех, аз се опитах да пробия стените с всички известни ми заклинания, но резултатът беше нулев. Стените не се поддаваха нито на Огнени топки, нито на Въздушни юмруци, нито на заклинания, размекващи камъка. Което като цяло си беше напълно логично. Категоричните ми заповеди към Коридора на съдбата да ме върне „откъдето ме е взел“ също не помогнаха. Явно сега се намирах някъде на друго място, най-вероятно в един от взаимосвързаните с коридора микросветове, какъвто беше Великата библиотека. Въпросът беше дали този малък свят се състои само от една стая или зад стените й има и нещо друго.
— Хей, Влад, да беше ми дал поне вечеря, както обеща! — извиках ядосано.
Да бе, как не, да ме храни. Подозирах, че ако се отнеме цялата жизнена енергия, то и живот няма да остане. А защо да храниш някой, когото ще убиваш?
Изобщо не можех да си представя как може да се излезе оттук, затова колкото повече мислех за приятелите си, задържани в плен при шатерци, толкова повече се изнервях. Остана ми да се надявам, че спасителната мисия на Висшите вампири ще се увенчае с успех и при връщането си във форта ще видя приятелите си живи и здрави. Разбира се, ако изобщо се върна там някой ден.
— Дракон да те вземе! — извиках и с всички сили ударих по стената.
Нямах никакви идеи. Обикалях поне половин час от ъгъл в ъгъл, опитвайки се да измисля каквото и да е, докато най-накрая нещо ми светна. Да, този камък явно беше особен, щом не му влияеха магиите, сигурно беше някаква разновидност на дагора. Но нали веднъж вече в Академията успях да унищожа дагора. Навремето за това използвах пръстена, който вече не беше в мен, а преди това моят малък експеримент с кактуси разруши тавана. Всъщност беше логично, нали растенията сами по себе си представляват резултат от магията, а не самата магия. Ето защо те наистина могат да разрушат камъка! Разбира се, ако имам достатъчно способности и енергия, за да израснат огромни растения.
Седнах на пода в ъгъла на стаята, с медитация стигнах до необходимото състояние и започнах да създавам кактуси. Отминаха времената, когато за създаването на сериозни заклинания трябваше да се съсредоточавам толкова силно, че се налагаше да затварям очи и напълно да се откъсвам от реалността. Откакто практически напълно ми се бяха върнали способностите, можех да работя над заклинанието и едновременно да наблюдавам как кактусите започват да растат. Половин час беше достатъчен, за да достигнат растенията до тавана.