Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)
- Автор: Кирков Димитър
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Захари Стоянов“
- ISBN: 954-8047-92-6
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)». Краткое содержание книги:
Заведе ме в пещерата. С едно излиняло одеалце разполагаше той, ама не даде да го съдера и да си направя пищимал. Гледам — под сайванта висят две ярешки кожи. Изсъхнали и станали като дъски. От тях не можеш скрои и на котка гащи. Схвана Зизу какви са ми намеренията — предложи да заколи едно яре и с топлата още кожа да си увия телесата. Таман ще ми станат панталонки по мярка. Тоя път аз отказах. Спомних си какво бях чул от дядо Аргирис за големите византийски престъпници. Тях с вериги не оковавали, ами заколят един бивол, сложат ги до шията в прясната кожа и като изсъхне тя, няма мърдане. Такъв човек като пашкул може да пренасяш, където си щеш. Ярето не е бивол, рекох си, но я да не си правя опити. Ще вземе да ме стегне кожата отведнъж и докато я разрежа с нож, да ми повреди деликатните членове. Достатъчно съм си патил от тях. Взех камък, седнах да очукам една от изсъхналите кожи. Извади Зизу игла, отнищихме конец от одеалото, съших си аз нова премяна. И тъй карах десетина дни, докато ненадейно за Зизу пристигна баща му…
А тогава, като се наврях в кожените гащи, питам козаря може ли да плува. Можел.
— Хайде да слезем, откъдето дойдох — викам. — Ще намерим нещо.
Вярвах катерите да са се разкарали, да доплува Зизу до гемията. Торбата ми да вземе, дрехи, храна да посъбере. Каквото можем — да отмъкнем. И най-важно — тялото на Караканьоти да подирим, да го погреба на острова по човешки. И жълтиците да прибера, разбира се. Като слязохме малко надолу обаче и се откри проклетото място с подводните камъни, ни катери се виждат, ни гемия. Стигнали са униформените до нея, завлекли са я.
— Нищо — казвам на Зизу. — Човек се удави до брега. Ще те моля да се гмурнеш, да го намериш.
И сам недоумявам как тоя слабосилен човек ще извади Караканьоти от дълбокото. Но послуша ме той, посочих горе-долу къде да търси. Отиде, гмурна се два-три пъти, излезе.
— Дъно няма. И човек няма — пъхти Зизу. — Да не е бил баща ти?
— Баща ми беше — буца ми подпря гърлото.
— Той ли ти разголи гъза? — пак пита Зизу.
— Наложи се. Хайде иди още веднъж!
— Не ща. Щом баща е бил — да се дави!
— Какво говориш! — ядосах се. — За баща тъй приказва ли се?!
— Сигур не ти е пил млякото — гледа ме изцъклено Зизу.
— За какво мляко плещиш, нещастнико?! Опитай пак! Златна пара ще ти дам! — хем моля, хем ми иде да го цапардосам.
Но заинати се той, изтръска като куче чорлавата си коса и тръгна да дири козите.
Аз още малко останах на брега. Зелените талази пълзяха към мен, сякаш гърбове на чудовища ме приближаваха, но подводните камъни ги всмукваха като с гигантска уста и след миг ги избълваха с клокот и бълбукане, за да погълнат в зъбатата си паст следващ и следващ талаз. И да съм се радвал на морето понякога, и да съм се любувал, винаги е било със страх и опасение. Плаши ме голямата вода като създание, което веднъж завинаги се е изтръгнало от нейната бездна и вижда там само тайна и смърт. Ако съм носел рибе същество в себе си, то напълно е умряло нейде в дълбините ми. Или в дълбините на морето, а клетките ми още помнят онова първо умиране. Но никога, признавам, не съм усещал такъв ужас от морето, както в оня миг на брега на остров Ксилокс. Станах и забързах след Зизу.
II
Намерих го сред стадото и се стреснах, като видях какво прави. Паднал на колене, хванал една коза, наврял главището си под вимето й и направо от него суче. Ама смучи като звяр — по келявата брада протекла млечна струйка и капки капят на земята.
— Ожаднях — хили се, като ме усети. — Една уста мляко да пия…
— Абе, ти с тая уста — викам, — ако все тъй караш, няма да остане мляко за сирене.
— Ба — сирене ще гледам! — начумери се Зизу. — Нали трябва да порасна… Сирене ще гледам!
— Че ти още ли растеш? — стана ми смешно на глупостта му.
— Ъхъ! Ама от козето мляко бавно се расте. Я пак да напълня една уста…
Потътрузи се по колене, друга коза прибара, като смок се впи във вимето й. Втората уста, изглежда, го насити и той доволно потри корема си.
— Защо сте ходили из камънаците? — пита ме. — Има си място за качване.
— Къде? Я ми го покажи!
Поведе ме Зизу пак към морето, стигнахме една стръмна канара. Броил съм ги — сто и тринайсет стъпала имаше изсечени в нея, а долу те свършваха на площадка, изрязана като с нож в твърдата скала. Площадката бе оградена с талпи, пригодена бе за пристан на малки съдове. Целият бряг наоколо свършваше с отвесни скали, а канарата затваряше дъното на заливче. Морето тук сигурно беше дълбоко и нямаше подводни камъни — така си обяснявах защо са избрали за пристан неудобното иначе място. И защо са хвърлили египетския труд да изсекат площадката и стъпалата. Но кои хора ги бяха правили, в кои векове, чудех се, като се качихме обратно и гледах отгоре страховитото стълбище.