Аз съм пилигрим
- Автор: Хейс Тери
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546555458
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Аз съм пилигрим». Краткое содержание книги:
- Малкият денди е на шест. - Очевидно ѝ харесваше този израз, може би си мислеше, че е много шик.
- Трудно е сама жена да отглежда момче на тази възраст.
Тя сви рамене - съмнявам се да бе помисляла за това. Изневиделица се появи катастрофата и поиска да се ръкува с мен.
- Вие имате ли деца, мистър Уилсън?
- Не, нямам малки дендита - отговорих разсеяно и неволно казах истината - истината за себе си, която влизаше в рязко противоречие с легендата ми. Веднага осъзнах грешката, помислих дали да не отрека думите си, но се отказах от тази глупава идея. Някак успях да запазя самообладание.
- Които да живеят при мен - добавих с усмивка. - Разведен съм, затова знам колко е трудно - бившата ми жена не престава да ми го натяква.
Тя се засмя, без да забележи нищо нередно. „Добро измъкване“, помислих си, но дланите ми бяха влажни и се плеснах метафорично зад врата, за да се събудя.
- Това ли е шефката ви? - попитах, за да сменя темата, и посочих една снимка върху другото бюро.
На нея се виждаше усмихната жена, със забрадка и работни дрехи, качила се до средата на бояджийска стълба да варосва страничната стена на малка къща. Вероятно е била снимана долу до старото пристанище - на голямата сграда в съседство беше написано на турски и английски: „Гюл и синове, пристанище и работилница“.
- Да - каза секретарката и застана до мен. - Беше преди две години, малко след като пристигна.
Вгледах се по-внимателно. Красива жена, на около трийсет, някак екзотична - високи скули и големи бадемови очи.
- Много е привлекателна - отбелязах.
- Благодаря - чух леден глас зад гърба си. - Хората смятат, че съм го наследила от майка си.
Обърнах се и, разбира се, беше полицайката. Остави дамската си чанта и телефона и се обърна към секретарката.
- Върви си на бюрото, ако обичаш, Хайруниса.
Хайруниса нямаше нужда да ѝ се повтаря. Полицайката носеше забрадка, мушната във високата яка на сако, което стигаше до коленете. Отдолу имаше блуза с дълъг ръкав и панталони с широки крачоли, които докосваха горната част на обувки на високи токчета. Всичко беше с добро качество - а и стилно, - но никъде не се показваше и сантиметър плът, освен ръцете и лицето. Това беше другата страна на Турция - консервативна, ислямска, изпълнена с дълбоки съмнения към Запада и неговите ценности.
- Казвам се Лейла Кумали - представи се тя. Не ми подаде ръка и нямаше нужда да съм детектив, за да се досетя, че не ме харесва. Може би защото бях следовател, който навлиза в територията ѝ, може би защото бях американец. Може би и двете, реших. Изглежда, в Турция са достатъчни две щрихи и заминаваш.
- Жалко, че дойдохте толкова далече за толкова малко - каза тя и седна зад бюрото си. - Както написах в бележката си, смъртта на младия мъж съвсем ясно е злополука.
- Кога ще бъде приключено всичко? - попитах.
- Днес. Докладът по случая ще отиде при шефовете ми днес следобед. Ако приемем, че всичко е наред, ще бъде изпратен на шефа на полицията в Анкара, който ще го приключи и подпечата. Това е формалност.
- Боя се, че процедурата ще трябва да се забави - казах. - Трябва да прегледам разследването, преди да бъде взето решение.
Обикновено не съм толкова рязък, но нямаше как да изпусна нещата, налагаше се някак да спечеля време.
Тя опита да го прикрие, но мигновено се ядоса - видях го в бадемовите ѝ очи. Впери ги в мен, опита да ме накара да предложа някакъв помирителен жест, обаче не можа да ме впечатли - бях издържал доста по-настойчиви погледи от нейния.
- Не мисля, че ще се наложи да забавяме процедурата - каза тя накрая. - Както споменах, мога да разкажа всичко за двайсет минути. Може би по-малко. Всичко е съвсем ясно.
Отвори един шкаф, извади купчина папки и намери снимка на моравата зад Френската къща. Хвърли я на бюрото.
- На това място е паднал - каза тя и посочи трийсетметрова пропаст, почти отвесна скала.
Ронещият се скат беше обезопасен с двойна дървена ограда, която обгръщаше цялата частна земя и завършваше при малка беседка на върха на носа.
- На четири метра от беседката се е качил на оградата или я е прескочил - продължи тя. - Знаем точно къде е мястото, защото човек от криминолозите ми намери нишка от памучните му панталони, закачила се на треска от оградата.
Английският ѝ беше почти съвършен и тя натърти върху думата „криминолози“- още беше бясна, искаше да ми покаже, че не е от гората и че са свършили работата си щателно и с модерни способи. Понечих да задам въпрос, но тя ме изпревари.