Аз съм пилигрим

Намерих дистанционното и включих телевизора в ъгъла. Попаднах на Ал Джазира, която предаваше репортаж, но отново успяваше да намери своя гледна точка - говореха на предимно арабската си публика, че събитията от последните дванайсет часа ще доведат до експлозия от расово профилиране по летищата и пътническите терминали из целия свят. Този път - макар и да не си даваха сметка защо - бяха абсолютно прави.

Започнах да превключвам каналите и намерих две местни програми, токшоу на някаква жена и странни сапунки, които бяха толкова силно осветени, че да те заболят очите, после се върнах на Ал Джазира. Не ми се вярваше - къде са Би Би Си, Си Ен Ен, останалите? И започнах да натискам бутоните. С оръжията се справям нормално, но с дистанционните...

Обясних на пиколото - наполовина на моя език, наполовина на турско-английски, - че искам да гледам английските новинарски канали по кабелната. Дори му написах имената, за да съм сигурен, че ме е разбрал.

-      Не, не... тука не - повтаряше той отново и отново и сочеше Ал Джазира. Явно това беше единствената възможност да гледам новини на английски. Беше толкова упорит, че бях принуден да го приема - в Бодрум няма канали на английски език.

След като пиколото излезе, се стоварих на един фотьойл. Ситуацията беше сериозна поради една проста причина - посланията на жената от Бодрум до мъжа на планината Хиндукуш бяха съставени изцяло от фрагменти от англоезични новинарски канали.

От анализите на записите, направени в ЦРУ, знаехме, че качеството на звука е твърде добро, за да е от компютър - били са направени от телевизор и в представите ми се бе загнездил образ на жена, която внимателно записва и монтира материала.

Ако обаче не е възможно да гледаш телевизионните канали в тази част на Турция, значи материалът е бил записан другаде и пренесен до обществения телефон в Бодрум за изпращане на съобщенията. Това означаваше, че тази жена може да е дошла от стотици километри - от Ирак, от Ливан, откъде ли не.

Прокарах пръсти през косата си - бях прекарал в Бодрум само десетина минути, а възможното местоположение на жената се бе разширило експоненциално. Уморен като куче, реших да оставя проблема настрана и да се придържам към първоначалния си план. Той включваше да взема душ, да грабна мобилния си телефон и - с помощта на картата на центъра на града, която бях запомнил - да почна да откривам и да снимам обществените телефони.

Не се получи точно така.

Събудих се към три след полунощ и реших, че човек, който обикаля улиците и прави снимки по това време - дори и в части от Бодрум, в които туристите продължават да пируват - би привлякъл тъкмо вниманието, което исках да избегна.

Без да имам алтернатива и решен поне да се наспя, започнах да се готвя за лягане, когато видях плика от бодрумските полицаи. Той съдържаше още по-лоши новини.

С няколко кратки реда - слава богу, на добър английски - ми обясняваха, че опитали да се свържат с мен, преди да замина, за да ми спестят пътуването. Пишеха, че доказателствата за смъртта на Додж били повече от убедителни - ставало дума за трагичен инцидент и - в резултат - разследването било прекратено.