Аз съм пилигрим
- Автор: Хейс Тери
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546555458
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Аз съм пилигрим». Краткое содержание книги:
Веднага щом седна, вдигнах поглед към телевизионния екран, поставен на висяща стоика от тавана. Вървяха новини на турски и показваха някакви планини от Афганистан. Помислих си, че е поредната история от безкрайната война там, и щях да продължа със заниманията си, когато смениха кадъра и показаха рисунка на куфар и материалите, които са нужни, за да се направи мръсна бомба.
Тогава разбрах, че Шепота е пуснал версията за Сарацина, който опитва да се сдобие с полоний 210, и макар че нямах преки доказателства, бях сигурен, че е искал да съвпадне с пристигането ми в Турция. Не беше чудно, че агентите на МИТ провериха куфара ми толкова небрежно при кацането ми - вероятно вниманието им е било отвлечено от най-голямата история за международния тероризъм през последните години. Усмихнах се с тихо възхищение, защото това е дефиницията за добър водещ офицер - умее да оркестрира идеална примамка, която да отвлече вниманието от неговия човек.
Станах и помолих жената зад бюрото да ми даде дистанционното за телевизора. През следващия час - докато чакалнята се пълнеше с пътници - преминах през Би Би Си, Си Ен Ен, Ем Ес Ен Би Си, Ал Джазира, Скай Нюз, Блумбърг и още няколко други англоезични новинарски канала, за да проследя репортажите. Както обикновено, обемът на новината беше малък, но я повтаряха отново и отново, като всеки път се добавяше по някой нов залък, за да има какво да дъвчат водещите и коментаторите - повече от две хиляди агенти на разузнаването щели да бъдат изпратени в Афганистан и Пакистан, правителствата на Саудитска Арабия, Иран и Йемен обещали да съдействат, Белият дом обявил, че президентът ще се обърне към нацията.
Очаквах да чуя какво ще каже Гроувнър, обаче когато журналистите станаха на крака, за да посрещнат президента и камерата го показа да приближава, обявиха полета ми за последен път.
Върнах дистанционното, минах по ръкава, намерих мястото си и след петдесет минути видях тюркоазените води на Егейско море - може би най-красивата водна площ на света, - докато самолетът направи кръг и се спусна на летище „Милас“. То се намира на около четирийсет километра от Бодрум, навътре в сушата, и след като минах през ритуала на измъкване на куфара си от въртележката - този път нямаше невидима помощ от страна на МИТ, - открих къде има офис за коли под наем и отидох там.
Отне цяла вечност. Компютрите като че ли не бяха достигнали до границите на Турция - служителите попълваха всички формуляри на ръка, а после ги разнасяха до различни бюра. Паркираха фиат с четири врати пред офиса и след като с двама души от персонала успяхме да накараме навигацията да работи на английски, излязох от летището и подкарах към Бодрум. Не напреднах кой знае колко заради трафика, а когато най-накрая се изкачих на едно възвишение, разбрах защо - отпред видях колона крещящо оцветени фургони и влекачи. Циркът идваше в града - буквално.
Това не беше някакво си евтино шоу - беше „Турски държавен цирк“ и според плаката на един от фургоните представяше „сто акробати, осемдесет майстори на трапеца и четирима укротите- ли на змии“. Слава богу, отбиха от пътя малко след летището, за да разпънат купола си, задръстването се разчисти и настъпих педала.
След десетина километра свалих стъклото и оставих вятъра да ме лъхне с аромата на борови гори и обещанието за още една смъртоносна мисия. Да, бях се оттеглил отдавна и се страхувах. Да, бях сам и се налагаше да живея в заплетена лъжа. Обаче част от мен беше толкова жива, че се чувствах опиянен.
15.
Километрите се нижеха бързо. Минавах покрай маслинови горички и малки селца с бели къщи, сякаш дело на някой кубист, по далечните хълмове виждах полуразрушени вятърни мелници, в които селяните някога са мелели житото си, но не виждах това, което ми беше нужно.
Търсех място, на което да мога да спра, без да будя подозрения, място, на което новопристигнал агент на ФБР да може да се отбие, за да се порадва на слънцето и да провери съобщенията на телефона си. Няколко километра след някакво по-голямо село с малка джамия и оживен пазар - непроменен от столетия, ако се съдеше по вида му - взех поредния завой и вдясно видях кафене с панорамен изглед. Бях стигнал брега.
Отбих в паркинга на кафенето и спрях доста далеч от откритите му тераси с прекрасен изглед. Слязох от колата и отворих телефона, загледах се в дисплея, все едно проверявам съобщенията, заразхождах се нервно около колата. Всичко това беше театър, разбира се, представление за евентуални обитатели на автомобил, който ме следи. Знаех, че няма да има съобщения - стартирах програма, която техниците от Лангли бяха качили на телефона ми. Някъде зад колата апаратът започна да писука и когато приближих, звукът се усили. Под калника на дясното задно колело имаше трансмитер за проследяване, сложен там несъмнено от приятелчетата от МИТ. Искаха да знаят къде съм - нищо изненадващо в това, - но се зарадвах, че са решили да го направят по този начин. Както ще ви каже всеки опитен агент, много по-лесно е да се отървеш от кола, отколкото от опашка.