Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Тя стоеше при входа и все още не потупваше от нетърпение с пръсти по синия килим, но вече оглеждаше помещението, като обръщаше ту на една, ту на друга страна спокойното си лице (под светлосиня филцова шапка). Докато се оглеждаше наоколо, в огледалото току проблясваха сините й очи.
После тя зърна гърба ми при бара и тръгна към мен. Аз нито се обърнах, нито срещнах погледа й в огледалото. Когато дойде съвсем близо до мен, тя ме повика:
— Джек.
Без да се обърна, казах:
— Слейд, тази непозната жена ме гони по петите, а аз мислех, че държиш прилично заведение. Няма ли да вземеш някакви мерки?
Слейд се обърна към непознатата жена, чието лице изведнъж стана тебеширенобяло, а очите й заизпущаха искри като волтова дъга.
— Мадам — каза Слейд, — не мислите ли, че…
В този миг мадам преодоля парализата, сковала езика й, и почервеня като божур.
— Джек Бърдън! — каза тя. — Ако ти не…
— Но тя ти знае името — прекъсна я Слейд.
Обърнах се да погледна в лице действителността, която не беше нещо, сковано в леда на паметта, а нещо живо, силно зачервено, котешко, смъртоносно, заредено с електричество, готово да избухне като взрив.
— Боже мой, та това е годеницата ми! — възкликнах аз. — Слейд, запознай се с Ан Стантън. Ние скоро ще се женим.
— Виж ти — каза Слейд с каменно лице. — Приятно ми е да…
— Ще се оженим в две хиляди и петдесета година — казах. — Ще направим весела сватба през юни.
— Няма да има сватба, а убийство, и то още сега — каза Ан. После страните й добиха нормалния си цвят, тя се усмихна и подаде ръка на Слейд.
— Много ми е приятно — каза Слейд и въпреки че лицето му бе неподвижно като дървен индиански идол, очите не пропуснаха нито една от подробностите под костюма от каша̀.
— Ще пиете ли нещо? — попита я той.
— Мартини — реши тя. — Благодаря.
След като си изпихме чашите, тя каза:
— Трябва да вървим, Джек.
И като благодари още веднъж на Слейд, изведе ме в нощта, пълна с неонови светлини, бензинови изпарения, аромат на печено кафе и вой на клаксони.
— Ти си имал великолепно чувство за хумор — каза Ан.
— Къде отиваме? — отбих аз.
— Голям шегобиец.
— Къде отиваме?
— Кога ще пораснеш най-после?
— Къде отиваме?
Вървяхме безцелно по странична уличка покрай аперитиви с летящи врати, покрай кръчмички, в които сервираха миди, покрай вестникарски будки и старици цветопродавачки. Купих й гардении и казах:
— Шегобиец, не шегобиец, това все пак е начин да убиеш времето.
Изминахме още една пряка, пробивайки си път през тълпата, която се вливаше и изливаше през летящите врати.
— Къде отиваме?
— С тебе никъде не бих тръгнала, ако не се налагаше да поговорим — каза Ан.
Минавахме отново покрай цветопродавачка и аз взех втори букет гардении, платих си петдесетте цента, пъхнах цветята на Ан и казах:
— Ако не се държиш прилично, ще те задуша с тези проклети растения.
— Добре — засмя се тя, — ще се държа прилично. — И като ме взе под ръка, изравни крачка с моята, хванала цветята в свободната си ръка и стиснала чанта под мишница.
Изминахме в крак половината разстояние от една пряка до следващата, без да разговаряме. Аз гледах надолу и наблюдавах как нозете й отмерват раз-два, раз-два. Черните й, много строги велурени обувки отекваха властно по тротоара, но бяха толкова малки, а изящните глезени се мяркаха в хипнотизиращ ритъм — раз-два, раз-два.
— Къде отиваме? — попитах аз.
— На разходка — отвърна тя. — Просто на разходка. Неспокойна съм, та не ме свърта на едно място.
Продължихме да вървим надолу към реката.
— Трябва да поговоря с теб — обади се тя.
— Говори. Ако щеш, пей, декламирай.
— Не сега — каза сериозно Ан и вдигна глава към мен и аз видях в светлината на уличната лампа, че лицето й е тревожно. Кожата му беше съвсем гладка, сякаш опъната до болка върху безупречно моделираните кости. В това лице нямаше нищо излишно и винаги се долавяше напрежение, макар и скрито с усилия на волята под гладката повърхност на спокойствието — като пламък под стъкло. Но забелязах, че сега напрежението бе по-силно от обикновено. И имах чувството, че ако малко се вдигне фитилът, стъклото ще се пръсне.
Не отвърнах нищо. След още няколко крачки тя каза: