Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
Старецът мига с ококорените слепи очи.
— Ти си мислиш, че ще нахлуеш там. Мислиш си, че нападаш вражески стан. Не е вярно. Ти се връщаш у дома. Ти заслужаваш живот отвъд смъртта.
— Я си го начукай — сопва се Малагеш. — Сега ми кажи за мечовете — мечовете на пазителите. Някой ги е намерил, научил се е да ги прави. Кой?
— Това не знам — отговаря той тихо. — Не знам такива неща.
— Някой е идвал на този остров, за да плячкосва вашите свещени гробници! Трябва да е бил и при тебе!
— Не помня. Нямам такива спомени.
— Някой шибаняк възкреси свети Жургут! Само не ми разправяй, че не знаеш кой стои зад това!
— Помня онези, които проливаха кръв — казва мъжът. — Помня мъртвите. Помня битката, победителите, победените. Помня важното. Всичко останало е дреболия.
— Някой се опитва да ни навлече Нощта на Морето от мечове! Как ще се случи? Как работи това?
— Работи? Все едно говориш за устройство, за машина? Ти описваш неизбежното. Попитай защо звездите се въртят в небето, попитай защо водата тече по склона. Попитай какви са механизмите на това. — Клепачите му се спускат. — Тя обеща да се случи. Затова ще се случи. Такъв е светът.
— Ще те убия, проклет да си! — вика Малагеш и вдига пушката. — Ще го направя, ако не ми отговориш!
— Ако можех да умра, бих се съгласил. Не се боя от смъртта. Но ти си в моя свят и това място не би позволило да умра.
— Хайде на бас, че мога да ти причиня…
Той върти глава.
— Въобразяваш си, че изтръгна насила истината от мен. Заблуждаваш се — аз искам да видиш отново Града на остриетата, защото ще видиш истината там. Истината за света и за тайните на твоята душа. Сега иди… и виж.
Отваря широко уста и изригва горещ облак лютив дим. Толкова много е, че Малагеш няма как да не се запрепъва навън, закрила очи със сгъвката на лакътя си. Зърва мержелееща се лунна светлина, залита натам и с облекчение вдишва дълбоко, щом излиза на чист въздух.
Свлича се на земята, наслаждава се на усещането за хладна мокра пръст между пръстите си и на изтръгването си от онова ужасно място.
— Той беше ли там? — пита Зигне. — Какво научи? Получи ли каквото ти е нужно?
Малагеш вдига глава. Зигне я гледа облещена, стиска граната и единият ѝ пръст е пъхнат в халката на предпазителя. Усмихва се изнервено и прибира гранатата.
— Е… ти каза да чакам трийсет минути.
Малагеш кашля и плюе настрани.
— Шибан мръсник… — казва прегракнало.
— Какво ти е? Добре ли си?
— Не. Хич не съм добре, мамка му. — Малагеш се изправя на омекналите си крака и поглежда към купола. — Отдръпни се. Чак зад дърветата. Веднага!
Зигне отстъпва заднешком.
— Защо?
Малагеш взема граната от колана си, изтръгва предпазителя със зъби (зад нея Зигне крясва: „Какво правиш?!“) и я мята във входа на купола. Двете побягват.
Малагеш изтичва през арката, плъзва се в калта, кляка и закрива главата си с ръце. После чака. И чака.
Нищо. Нито гръм, нито трясък.
Чака още малко. Пуска главата си и вижда Зигне пльосната по корем в шубраците.
— Гранатата… да не е била дефектна? — пита Зигне.
— Не! — фучи Малагеш и става. — Не беше дефектна. Той каза, че това нещо не му позволява да умре. Шибаният мръсник. Не му позволявало да умре!
Отива под арката и се вторачва в купола; трепери от ярост.
— Начукай си го! — изревава към купола. — Чуваш ли ме там вътре? Начукай си го!
Няма отговор. Само дърветата се полюшват на вятъра.
Зигне се надига от земята.
— Генерал Малагеш, аз… аз мисля, че трябва да си вървим.
Малагеш иска да опита отново, да хвърли друга граната в проклетия купол и да чуе ехтящия грохот, просто за да нарани поне мъничко онзи гад…
— Генерале?
— Какво? — мънка тя отнесено. — А?
— Трябва да си вървим. Хайде, да се махаме. Сбъркахме, като дойдохме тук.
Малагеш се обръща като насън и тръгва надолу по Зъба със Зигне. Чак на половината път проумява, че е плакала.
Далеч от острова, в открито море, Малагеш седи на палубата и се взира в отражението на луната в океана. Зигне е на руля, насочва сръчно яхтата сред тъмните вълни. Не са продумвали от поне три часа.
Накрая Зигне пита:
— Видя го, нали?
Малагеш не отговаря. Представя си колко приятно ще е да се гмурне от палубата в тези мрачни вълни и да усети как теченията я повличат надолу.
— Още изглеждаш зле, след като излезе оттам — продължава Зигне. — Все едно си болна. И изобщо не говориш за това. Той да не е… Направи ли ти нещо? Да не те е отровил или нещо друго?