Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
— Не. Адове, не знам. Може и така да е. — Зигне се намества на палубата до нея. Малагеш не я поглежда. — Може и самата аз да съм се отровила много отдавна. А чак сега разбирам това.
Зазяпва се във водата, поглежда протезата си. Лакътят я боли. Главата ѝ тежи, дори очите ѝ тежат. Изведнъж ѝ е твърде трудно да гледа каквото и да е, да помръдне.
И тя започва да говори.
Разказва на Зигне за Похода и за Шовейн, градче насред нищото извън Баликов преди четирийсет години. Разказва за бивака в нощта след онзи ден, за клането на отмъкнатите свине, мракът пълен с тяхното квичене и миризмата на кръв. За димящите развалини на града малко по-нататък.
Разказва ѝ как е седяла и е точила ножа си пред палатката на Бисвал. Тогава Санкар и Банса минаха край нея, влязоха в палатката на капитана и подхванаха тих разговор с него.
Бисвал я повика и щом тя влезе, каза:
— Лейтенант, тези двама младежи са решили, че нямат желание да продължат.
И тя каза:
— Така ли, господин капитан?
— Да, така. Те са на мнение, че направеното от нас тук е… как се изрази, Банса? „Напълно безнравствено“ ли?
— Да — потвърди Банса. — Да, господин капитан, аз… Ние просто не смятаме, че е редно да вършим това. Не можем да го правим повече. И няма да го правим. Съжалявам, господин капитан, но просто не можем да участваме в това. Можете да ни арестувате, но ние ще се опитаме да избягаме.
— Колко красноречиво — отбеляза Бисвал. — Нямаме възможност да ви задържим под стража и не мога да си губя времето с публичното ви бичуване. Май не ни остава друг избор освен да ви освободим от служба.
Как се изненадаха. Стъписаха се. Но докато излизаха, Бисвал я погледна и каза тихо:
— Постарай се да не хабиш стрели.
И тя разбра. Знаеше, че ще се стигне до това, още в мига, когато Банса си беше отворил устата.
Излязоха и Бисвал ги спря пред палатката. Обърна се усмихнат и им каза:
— Момчета, само още нещо…
Гласът му беше толкова дружелюбен, толкова весел. Погледна Малагеш с блеснали очи и ножът ѝ вече беше извън канията.
Нощта беше толкова пълна с квичене и миризмата на току-що пролята кръв.
Гледаха я как го направи. Целият бивак. Не реагираха. Само слушаха, докато Бисвал им каза, че тези двамата са дезертьори и страхливци, а Жълтият отряд не може да си позволи да търпи това. И че няма да го търпи, в никакъв случай.
— Онези, които не желаят да воюват срещу нашите врагове, също са наши врагове.
Тя избърса ножа в ръкава си. Колко ярка беше кръвта.
— И ще се отнасяме с тях както заслужават — завърши Бисвал.
Обърна се и влезе в палатката.
Зигне и Малагеш седят смълчани на палубата.
— На колко години беше тогава? — пита Зигне.
— На шестнайсет.
— В името на морето…
Тя обаче казва на Зигне, че това не е оправдание. Онези деца ѝ се доверяваха. Но ако бяха дезертирали и ако бяха довели континенталите при Жълтия отряд, всичко щеше да е напразно. Всяко тяхно страшно деяние щеше да е напразно.
А може би… Може би Малагеш просто не искаше Походът да свърши. За нея това вече беше целият свят. И ако Банса и Санкар ги бяха напуснали, магията щеше да изчезне.
Но магията изчезна неизбежно с края на Похода.
Как жадуваше да умре тогава. Извън армията, залутана в цивилизования свят, тя не можеше да понесе стореното. Предизвикваше света да я убие, да направи вместо нея онова, за което тя не можеше да се престраши. Но светът не го направи. Животът си продължаваше, просто си продължаваше.
Опитва се да обясни на Зигне какво проклятие е да продължиш да живееш. Да не те сполети нищо лошо.
Но един ден се появи полковник Адхи Нур, предложи ѝ да се върне в армията в онази западнала пивница, където въздухът бе натежал от застоял дим и воня на влажно дърво. И тя изведнъж си помисли, че може да изкупи всичко. Нямаше как да заличи миналото, но може би нямаше да позволи това да се случи отново. Някои млади мъже и жени — и континентали, и сейпури — не се бяха завърнали у дома заради нея. Но тя поне щеше да се постарае същата участ да не застигне и други. Така поне в тяхната смърт щеше да има някакъв смисъл. Начин да поправи поне част от всичко, което бе счупила.
Четирийсет години обучение и опит. Четирийсет години усърдие. И всичко се разпадна на късчета в Битката за Баликов. А после Шара Комейд шепнеше до болничното ѝ легло за съюзници, генерали и повишения…
Всичко уж трябваше да се промени. Но не се промени. Колкото повече се издигаше, толкова по-безполезна се чувстваше. Всичките историци, офицери и политици описваха пожертването на живот със студено клиничния език на банкери. Толкова далеч от фронтовата линия, от разровената кална пръст и кънтящите в нощта писъци. Всичко това продължаваше да се случва, само че сега тя не го виждаше с очите си.