Момиче на пружина

— Аз съм будистка.

— А всички ние знаем, че пружинките нямат душа — ухили се Гибънс. — Не се прераждат. И ще трябва да си намерят свои собствени богове, които да ги пазят. Които да се молят за техните мъртви: — Усмивката му се разшири. — Може пък аз да съм този бог и твоите деца-пружинки ще се молят на мен за спасение. — Очите му заискриха. — Не бих имал нищо против, признавам. Джайде беше същият като теб. Вечно се съмняваше. Не колкото греамитите, но достатъчно, за да подразни всеки уважаващ себе си бог.

Каня се намръщи.

— Когато умреш, ще те изгорим на пепел, ще заровим пепелта ти в хлор и луга и никой няма да си спомня за теб.

Докторът сви небрежно рамене.

— Всички богове по подразбиране са мъченици. — Облегна се в инвалидната количка и се усмихна лукаво. — Е, какво ще е? Още сега ще ме изгорите на клада или за пореден път ще ударите чело в земята пред мен и моята интелигентност?

Каня скри отвращението си. Извади свитъка документи и му го подаде. Докторът ги взе, и толкова. Не ги разлисти. Почти не ги погледна.

— Да?

— Всичко е тук — каза Каня.

— Още не си коленичила. Сигурен съм, че показваш повече уважение пред татко си. И пред градската колона, несъмнено.

— Баща ми е мъртъв.

— А Банкок ще потъне. Това не значи, че не трябва да показваш уважение.

Каня потисна с мъка желанието си да извади палката и да го пребие.

Гибънс наблюдаваше с усмивка вътрешната ѝ борба.

— Или предпочиташ да си поприказваме още, преди да се поклониш? — попита я. — Джайде обичаше да си говорим. А ти — не? По изражението ти виждам, че ме презираш. Сигурно ме мислиш за нещо като убиец? Убиец на деца примерно? И не искаш да имаш нищо общо с такъв като мен?

— Ти си си убиец.

— Ваш убиец обаче. Ваш инструмент. А това прави и вас… какви? — Наблюдаваше я развеселен. Претегляше я. Сякаш отваряше с поглед гръдния кош и коремната ѝ кухина, вадеше и оглеждаше органите ѝ поред — белите дробове, стомаха, черния дроб, сърцето.

Гибънс се усмихна.

— Искаш да умра. — Бледото му петносано лице се разтегли в по-широка усмивка, очите му грейнаха налудничаво. — Щом ме мразиш толкова, застреляй ме. — Каня не отговори и той вдигна отвратено ръце. — Проклет да съм! Всичките сте тъпанари, мълчаливи тъпанари! Единствено Кип струва нещо. — Очите му се спряха като хипнотизирани върху момчето-момиче, което правеше поредната дължина в басейна. — Хайде, убий ме. Ще се радвам да умра. Жив съм само защото вие ме държите жив.

— Няма да е задълго.

Докторът сведе поглед към парализираните си крака и се изсмя.

— Да. Няма да е задълго. И какво ще правите тогава, когато „АгриГен“ и другите от тяхната пасмина ви ударят с поредното си генетично оръжие? Когато вятърът довее спори от Бирма? Или океанът ги довлече от Индия? Ще гладувате като индийците? Месото ви ще изгние като на бирманците? Страната ви успява да се задържи на една крачка пред чумите само благодарение на мен и моя разлагащ се мозък. — Махна към краката си. — Да се разложим заедно, какво ще кажеш? — Отметна одеялото да ѝ покаже раните и струпеите по изтънелите си белезникави крака, мазни от кървавата лимфа, която сълзеше от цепещата се кожа. — Искаш ли да умреш така? — попита с крива усмивка.