Империя на бури

Той също се питаше дали Елин не съзерцава архипелага, морето и небесата така, сякаш ги виждаше за последен път.

***

Три дни по-късно вече почти напускаха задушаващата хватка на архипелага. Дориан пак стоеше край румпела, Елин – на носа, а останалите се бяха разпръснали по други задачи и да почиват.

Магията му го усети преди него самия. И като че му изпрати предупреждение, изтръгна го от унеса.

Той плъзна поглед по хоризонта. Елфическите воини се умълчаха преди останалите.

Първоначално му заприлича на облак – брулен от вятъра малък облак на хоризонта. Сетне го уподоби на голяма птица.

Когато моряците се спуснаха към оръжията си, умът на Дориан най-накрая изплю названието на звяра, полетял към тях с широки, лъскави криле. Уивърн.

Беше само един. Със самотен ездач на гърба си. Неподвижен ездач с разпуснати бели коси, провиснали на една страна. Накъдето започна да се накланя и притежателят им.

Уивърнът се спусна по-ниско, прелитайки над водата. Лизандра веднага се появи, готова по заповед на кралицата да се превърне в същество, достатъчно силно да се пребори с него...

– Не.

Думата се изтръгна от устните на Дориан, преди да е помислил дори. И започна да я повтаря отново и отново, виждайки как уивърнът и ездачката му се приближават стремглаво към кораба.

Вещицата беше в несвяст и тялото й висеше на една страна, защото не можеше да се задържи на седлото, защото цялата беше обляна в синя кръв. Не стреляй, не стреляй...

Дориан крещеше заповедта, препускайки към Фенрис, който беше извадил лъка си и насочил стрелата с черен връх към открития врат на вещицата. Но думите му бяха погълнати от виковете на моряците и капитана им. Магията на Дориан се разбушува и той извади Дамарис от ножницата му...

В този момент гласът на Елин се извиси над глъчката.

– Не стреляй!

Всички спряха на място. Уивърнът се приближи, направи вираж и закръжа около кораба.

По осеяното му с белези тяло засъхваше синя кръв. Томова много кръв. Вещицата едва се държеше в седлото. Бронзовото й лице бе пребледняло, а устните й белееха като китова кост.

Уивърнът описа кръг около кораба и се сниши още по-ниско, готвейки се да кацне възможно най-близо до корпуса му. Не за да атакува... а за да потърси помощ.

Но както се рееше плавно над кобалтовите вълни, вещицата увисна толкова много от едната му страна, че тялото й сякаш остана без кости. Като че точно в този миг, когато помощта беше на няколко стъпки от нея, късметът, държал я на седлото, най-сетне я изоставяше.

Над кораба се спусна тишина, а Манон Черноклюна се прекатури от седлото и полетя през вятъра и морската пяна право към водата.