Отдел Убийства: Илюзия за грях
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #14
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- ISBN: 954-729-037-1
- Переводчик: Минка Златанова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Отдел Убийства: Илюзия за грях». Краткое содержание книги:
Глава 17
Валерий Василиевич винаги се бе смятал за особено здрав човек както физически, така и психически. Като основен белег за физическото си здраве той смяташе невероятно силната си способност да изхвърля от своето съзнание всяка неприятна или тревожна мисъл. Умееше да се абстрахира от онова, което не му харесва и за което не желае да мисли, както и от онова, за което не иска да се тревожи. През двайсетте години на постоянни експерименти с жените и с родените от тях деца той успя нито веднъж да не се ужаси от факта, че онова, което върши, е безнравствено и чудовищно. Поставил си беше определена цел и само тя го интересуваше. Дълбоко в съзнанието му бе заседнала изживяната навремето обида, когато предложената от него теория тутакси беше отхвърлена от колегите му със смях и подигравки като безперспективна и антинаучна. Волохов искаше да докаже на себе си, че е прав, дори никой никога да не узнае за това. Напълно достатъчно му беше и само той да си го знае. През тези двайсет години никога не му бе хрумвала мисълта, че ако теорията му се потвърди, ще може да спечели от нея големи пари. Той си имаше достатъчно пари, минаваше за великолепен диагностик и водещ специалист по приложението на радиологичните методи при лечение на заболяванията на кръвта, всичко това му носеше слава и високи доходи. И нямаше никакво намерение да извлича печалби от незаконните си частни експерименти. За него те бяха чиста наука за науката и утвърждаване на собствената му идея.
Срещата със старата Анисковец в средата на, май беше неприятна изненада за Волохов. И още по-неприятното беше, както после се разбра, че тази среща не е била случайна. Оказа се, че старицата го е следила в продължение на няколко месеца и е потърсила тази среща, за да му чете нравоучения. Към разговора с Екатерина Волохов се отнесе спокойно, не го замъчиха угризения на съвестта, а фактът, че Анисковец никога повече не го потърси, прецени като нещо съвсем естествено. Изля си бабичката яда, скара му се, заплаши го, и толкоз, зае се с нейните си работи. Но скоро след срещата с Екатерина Венедиктовна го потърсиха по телефона и мъжки глас му заяви:
— Валерий Василиевич, ние знаем за вашите експерименти. И сме заинтересувани от тях. Помислете си за вашите условия и имайте готовност да ни посочите цена. Пак ще ви се обадим.
От изненада той така се уплаши и смути, че не можа да пророни и думичка за отговор. Но и мъжът, който се обади, не чакаше отговор от него, просто изложи предложението си и затвори. На няколко пъти Волохов мислено се връщаше към този разговор, като се опитваше да измисли какво да каже, ако отново го потърсят.
„Не разбирам за какво говорите…“
„Аз не правя никакви експерименти…“
После разбра, че това е глупаво. Щом му се обаждат, значи знаят. Какъв смисъл има да отрича?
„Резултатите от моите експерименти не се продават…“
„Не ми трябват вашите пари…“
„Аз не търгувам с научни знания…“
Всички тези фрази му изглеждаха глупави и безпомощни, неубедителни и провинциално надути. Съзнаваше, че ще го заплашат с разгласяване, но това не можеше да го стресне. Ще се защитава, ще докаже, че обвиненията им са празни нападки. Жени? Да, имал е връзки. Защо, да не е забранено? Деца? Да, имаше деца от тези връзки. Да не е престъпление? Експерименти? С бременни? Но какво говорите! Аз съм диагностик, използвах радиологични методи за изследване на здравословното състояние на бременните и плода, тези методики са патентовани отдавна и са всепризнати. Нищо повече от това не съм вършил. Ако жената имаше нужда от някакво лечение по моя профил, аз я лекувах, естествено. Да, използвах лабораторията на института за изследването на собствените си любовници, накажете ме, виновен съм. Но никакъв ущърб не съм причинил на държавата. Не съм крал. Нищо не съм повредил. Да, но децата не са се раждали здрави и често са боледували? Е, какво да се прави. Първо, в наши дни всички деца са такива, екологичната обстановка е крайно неблагоприятна, а, второ, това е и в резултат на собственото ми здраве. Уви, то можеше да бъде и в по-добро състояние, пък законите на наследствеността все още не са отменени от никого. Все пак това са мои деца, а не на някого си.