Отдел Убийства: Илюзия за грях
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #14
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- ISBN: 954-729-037-1
- Переводчик: Минка Златанова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Отдел Убийства: Илюзия за грях». Краткое содержание книги:
„Ира е родена през септември, Оля — през май, Павлик — през януари, мама — през ноември.“
„Случвало ли ти се е да сбъркаш датите, или да забравиш да ги поздравиш?“
„Не! Не!“
Това двукратно повторено „Не“ беше толкова изразително, че Мирон неволно се усмихна.
„А ако поздравиш някого от тях не когато трябва, много ли ще се учуди?“
„Да! Да! Да!“
„Разбра ли какво трябва да направиш?“
„Да.“
„Какъв език си изучавала?“
„Френски и английски.“
„Да не забравиш за Златния човек. Разбираш ме, нали?“
„Да“
След половин час Мирон високо възкликна с престорена досада и раздразнение:
— Ама какво ти става днес, Наташа? Направо не мога да те позная, не успяваш да свършиш нещо толкова елементарно. Нали ти донесоха картона и вече няма от какво да се страхуваш, тия задачки трябва да ги хрускаш като лешници. Ако Те боли нещо, извикай Надя.
— Сърцето ме боли — тъжно отговори девойката. — Скоро е рожденият ден на Павлик, а аз не мога да го поздравя.
— Глупости — скастри я Мирон. — Детски глезотии. Голяма работа, че веднъж няма да го поздравиш. И без поздрави ще мине твоят Павлик.
— Не, няма да мине. — Гласът й се изтъни, бе готова всеки миг да се разплаче. — Как можеш да говориш така? Сигурно си нямаш братче, затова не можеш да ме разбереш. И аз, и Олечка все пак поживяхме известно време в дом, в семейство, водихме нормален живот. А Павлик попадна в болницата, когато нямаше още и годинка, нищо не е видял от живота освен болничните стаи. Какви радости има? Ще дойде Ира да го навести два пъти в седмицата, ще му донесе нещо вкусничко и това са му всичките радости. А рожденият му ден е веднъж в годината. Само един път в годината, представяш ли си какво значи това? И ние винаги се стараем да го изненадаме с нещо приятно. Ирка си дава всичките пари до копейка, за да му купи подарък, и за почерпка на децата от стаята, аз пък му съчинявам някакви смешни стихчета, Олечка ги научава наизуст и му рисува поздравителна картичка. Събираме се всички заедно и му поднасяме подаръка. Оля казва стихчетата. И цялата стая празнува заедно с него, радват се децата и се веселят. Как може момченцето да се лиши от такъв празник?
— Какво си ми се разкрещяла? — неочаквано грубо я прекъсна Мирон. — Да не съм го лишил аз от тая радост? Мен какво ме засяга, поздравявай си го, щом толкова искаш, само че не аз командвам тук, добре го знаеш.
— Знам — тихо каза тя, — извинявай, че избухнах. Вярно е, не си виновен ти. Но просто ми е много мъчно. Като си помисля, че за рождения си ден Павлушенка нищо няма да получи от мене, направо ми се къса сърцето. Защото не можеш да му обясниш, още е мъничък, само на шест годинки. Той ще чака поздравления от мене, а после, като не ги получи, знаеш ли как ще плаче… Все за това си мисля.
— Добре де — внезапно омекна Мирон. — Ще кажа на Василий Игнатиевич. Може би ще се съгласи да изпратиш телеграма на брат си. За всеки случай вземи да си съчиниш стихчетата.
— Благодаря ти — радостно възкликна девойката.
— Рано е да ми благодариш. Засега още нищо не се знае. Василий Игнатиевич може и да не разреши.
Василий обаче разреши. При това, за немалка изненада на Мирон, не се наложи да го кандърдисват. Дали защото наистина се бе изплашил, че разстроената и възбудена Наташа няма да се представи добре, или от някакви други съображения, обаче той съвсем лесно се съгласи да пратят телеграма на братчето, дори като че ли бе доволен от това. „Ама разбира се — внезапно се досети Мирон, — щом като Наташа не е забравила за рождения ден на брат си и дори му е написала обичайните стихчета, значи с нея всичко е наред и няма причини за безпокойство.“ Всичко е точно, Василий трябваше да налапа тая въдица.
На следващия ден донесоха на Наташа чиста бланка за фототелеграма, на която тя старателно написа с дребни букви дълго стихотворение и отстрани нарисува едно смешно кученце с голяма панделка на шията. Лицето й видимо се разведри, когато взеха бланката да изпратят телеграмата. И сякаш дори не обърна внимание, че този път адресът на подателя, който й бе продиктуван, е съвсем различен. Тази телеграма щеше да бъде изпратена не от Мурманск, а от Оренбург.
А вечерта Мирон го чакаше неприятна изненада. Когато се прибра след заниманията с Наташа, завари в стаята баща си.
— Здравей, Асланбек — сурово го посрещна бащата.
— Добър вечер, татко — предпазливо поздрави Мирон и сърцето му се сви. Недоумяваше какво би трябвало да очаква от тази среща.
— Май не се радваш да ме видиш.
— Какво говориш, татко, просто се изненадах, че те заварвам тук, и се пообърках. Какво те води насам?