И се възправи сянка [bg]

Архгенерал Спарус наблюдаваше през далекогледа два небесни кораба, които отлитаха от центъра на Туме. Край парапетите им стояха Червени гвардейци с наметала, издути от бриза, докато съдовете тромаво се издигаха във въздуха. Той прибра далекогледа и го подаде на най-близкия офицер, капитан Скайид. Значи беше истина — Крийд евакуираше хората си от Туме. Спарус знаеше, че лорд-протекторът ще е сред последните, които ще напуснат плаващия град, и затова генералът бързаше с възстановяването на моста.

Не искаше да позволи на този мъж да се измъкне отново. Искаше го жив. Много му се щеше най-добрите му хора да поработят над него. Щяха да го пречупят, както пречупваха и всеки друг — с наркотици, манипулации на ума и внимателно приложени дози болка — докато Крийд не се превърнеше в човешка развалина, която щеше да изпълнява всичко, което те пожелаят от него…

След като битката свърши и кхосианците се измъкнаха на косъм, това се беше превърнало в любимата му фантазия — лорд-протекторът окован гол в клетка, отричащ се гласно от всичко, за което някога се е борил, докато Спарус го показва пред стените на Бар-Кхос, така че кхосианците да видят с очите си в какво се е превърнал техният велик военен водач.

Може би Крийд дори щеше да се присъедини към Лушън като поредния жив трофей. Спарус си каза, че това би било много подходящо. След потушаването на лагосианското въстание бе се оказало, че то не е нищо повече от поредната безразсъдна глупост. Скоро след падането на Кхос и Свободните пристанища щеше да стане ясно, че те също са били заблуда. Битките при Корос, Чей-Уес и Щита щяха да бъдат запомнени като последните ярки мигове на народ, който упорито е останал в миналото, и на напразните му опити да отрече новия световен ред.

Спарус не се съмняваше в това, защото го беше виждал да се повтаря отново и отново. Макар учените да обичаха да остроумничат за победителите и да пишат исторически книги, Спарус знаеше, че нещата са много по-дълбоки. Победата оформяше историята в умовете на хората и тя показваше правотата на дадена кауза, както и погрешността на вярванията на губещите. Победата носеше сила, докато поражението… поражението не беше нищо повече от празна черупка, която бързо биваше захвърляна, като се изключат семената, които се крият в нея и са надеждата за бъдещи триумфи.

Когато Ман завладееше Свободните пристанища и земите на алхази, това щеше да е краят на най-голямата надпревара на всички времена — надпреварата на религиите. И самата победа щеше да е доказателството за правотата на Ман.

Той обаче първо имаше лични сметки за уреждане с този мъж, този лорд-протектор, заради който вече два пъти бе изглеждал като глупак — първо с нощното си нападение, после с неочакваното си бягство от бойното поле. И Спарус знаеше съвсем точно как ще постигне целта си.