Деца от кръв и кости [bg]

Глава шестдесет и първа

Зели

Поемам си рязко въздух, когато ръцете на Инан се плъзгат към бедрата ми. Докосването кара всяка частица от тялото ми да избухва и е трудно да сдържа целувката, с която отговарям на неговата. Но когато устните ми сякаш забравят какво трябва да правят, Инан не се поколебава нито за миг. Наелектризиращите му целувки преминават от устните към шията ми, толкова горещи, че ми е трудно да дишам.

— Инан…

Страните ми пламват, но няма смисъл да го скривам. Той знае как ми действат целувките му, как ме изгаря докосването му. Ако чувствата ми го удрят като цунами, той със сигурност знае колко много искам това. Как тялото ми жадува да усеща ръцете му…

Инан притиска чело в моето и плъзга ръце на кръста ми.

— Повярвай ми, Зел. Начинът, по който ти действам аз, е нищо в сравнение с начина, по който ми действаш ти.

Сърцето ми започва да бие по-силно и аз затварям очи, докато той ме притиска към себе си. Навежда се за още една целувка…

Чува се силно изсвирване на рог. Чува се трясък.

— Какво беше това? — питам аз.

Отдръпваме се един от друг, когато се чува още един трясък.

Инан ме притиска по-силно. По дланите му избива студена пот.

— Трябва да тръгваме.

— Какво става?

— Зел, хайде…

Изтръгвам се от прегръдката му и се затичвам към мястото на празненството. Музиката спира и всички се опитват да разберат откъде идват звуците. Сред тълпата избухва тиха паника и с нарастването й се появяват въпроси. Но скоро става ясно откъде идва свиренето на роговете.

Легион кралски стражи се втурва през разбитата порта и стига на върха на хълма, който се издига над долината. Те осветяват черното небе с червените пламъци на факлите си.

Някои от войниците обтягат лъкове, други изваждат остри мечове. Най-ужасяващите едва задържат глутница пантенери, а страховитите животни, нетърпеливи да се втурнат в преследване, дъвчат юздите си и от устите им се стича пяна.

Инан ме настига. Когато вижда гледката, той замръзва. Страните му пребледняват. Преплита пръсти в моите.

Командващият войската, с гравирани в желязото на бронята му златни линии, пристъпва напред. Вдига фуния към устата си, за да може всички да чуем виковете му.

— Това е единствено предупреждение! — прокънтява гласът му в настъпилата тишина. — Ако не се подчините, ще използваме сила. Предайте ни свитъка и момичето и никой тук няма да пострада.

Божниците започват да разговарят шепнешком и сред тях като вирус плъзват страх и объркване. Някои опитват да избягат от тълпата. Разплаква се дете.