Деца от кръв и кости [bg]

— Не може да се откажеш. — Отпускам се до него, за да избърша сълзите му. Каквото и да се случваше, той оставаше непоколебим, винаги успяваше да се бори. Но тази загуба е нещо прекалено голямо и той не може да я понесе. — Свитъкът, камъкът и камата все още са у нас. Докато баща ми не получи реликвите, хората му няма да я убият. Можем да я спасим и да стигнем до храма. Все още можем да оправим всичко.

— Тя няма да проговори — прошепва той. — Не и ако има риск за нас. Ще я измъчват. — Той забива пръсти в земята, а сълзите му продължават да падат. — Все едно е мъртва.

— Зели е по-силна от всички, които познавам. Ще оцелее. Ще се бори.

Но Тзеин поклаща глава и каквото и да казвам, не мога да го убедя.

— Тя ще умре. — Той затваря очи. — Ще ме остави съвсем сам.

Скимтенето на Найла се засилва до хлипане и тя се притиска до Тзеин, опитвайки се да оближе сълзите му. Тази гледка смазва всичко в мен, разрушавайки и последните късчета надежда, които бяха останали цели. Както в деня, когато видях как светлината избухва от ръцете на Бинта и как мечът на баща ми пронизва гърдите й. Колко са семействата, които баща ми е оставил така — напълно унищожени и оплакващи мъртвите си? Още колко пъти ще му позволя да го прави?

Заставам на хълма и се обръщам към града Гомбе — една точица от издигащ се дим пред планината Оласимбо. В главата ми се появява военната карта от кабинета на баща ми и хиксовете, с които отбелязва военните си бази, изкристализират пред очите ми. Докато разположението им се подрежда в главата ми, аз правя нов план. Не мога да позволя Тзеин да понесе тази загуба.

Няма да позволя баща ми да победи.

— Трябва да тръгваме — казвам аз.

— Амари…

— Веднага.

Тзеин вдига глава от земята. Аз сграбчвам ръката му и избърсвам мръсотията, полепнала по обляното му в сълзи лице.

— В покрайнините на Гомбе има кула на стражите. Сигурно са я отвели там. Ако успеем да влезем, ще я изведем.

Ще успеем да сложим край на тиранията на баща ми. Тзеин се взира в мен с тъга в очите и се бори с искрицата надежда, която се опитва да пламне.

— Как ще влезем?

— Имам план.

Обръщам се отново към силуета на Гомбе на фона на нощното небе.

— Ще се получи ли?

Кимвам и за първи път не се страхувам от битката. Та нали бях Леонерата!

И заради Тзеин и Зели отново ще бъда тази леонера.