Деца от кръв и кости [bg]

— Зу! — изкрещявам аз.

Но това сякаш не съм аз. Не мога да чуя гласа си. Не усещам нищо. В гърдите ми сякаш не остава въздух, когато Зу поглежда надолу и малките й ръце сграбчват дръжката на стрелата. Момичето с усмивка, прекалено широка за лицето й, дърпа стрелата, пронизано от омразата на Ориша. Тя трепери и някак успява да направи крачка напред. Не назад, където можем да я защитим. Напред, за да може тя да защити нас.

Не…

Сълзи замъгляват очите ми и потичат по лицето ми. Изцелителка. Дете. И въпреки това последните й мигове са белязани от омраза. По копринения кафтан на Зу се появява кръв. Изумруденото потъмнява в червено. Краката й се подгъват и тя се строполява на земята.

— Зу! — Втурвам се напред, въпреки да знам, че не може да бъде спасена.

В този момент целият свят избухва. Стражите се втурват в атака, политат стрели и проблясват мечове.

— Хайде, Зел! — Инан ме сграбчва за ръката и ме дърпа назад.

Но докато той се оттегля, в главата ми има само една мисъл.

О, богове!

Тзеин!

Преди Инан да успее да възрази, аз се втурвам, препъвайки се многократно, докато отново навлизам в долината. Нощта е изпълнена с писъци на ужас. Божници тичат във всички посоки в напразни опити да избягат от стрелците, които нападат отгоре. И падат един по един, пронизвани от стрели, които сякаш нямат край.

И в един момент символите на Ориша се втурват сред тълпата. Войниците пускат полуделите пантенери, позволявайки им да забиват зъби в плътта на божниците. Облечени в брони стражи яздят сред хората с извадени мечове. Те не проявяват никаква милост и поразяват всеки, който се озове на пътя им.

— Тзеин! — крещя аз, добавяйки и своите викове към вълните от писъци в алената нощ.

Той не може да умре като мама. Не може да изостави мен и тате.

Но колкото по-далече стигам, толкова повече хора падат повалени, все повече духове изтичат с кръвта в земята. Изгубен в тълпата, Салим вие и пронизителните му писъци се издигат над всички останали.

— Салим! — викам аз и се втурвам към малкото момче, с което се въртях в кръг.

Един войник се насочва към него, препускайки върху полудялата си пантенера.

Салим вдига ръце в знак, че се предава.

Той няма магия. Няма оръжие. Няма с какво да се бие.

Войникът продължава, без да го е грижа.

Мечът му нанася удар.

— Не! — изкрещявам аз и болка пронизва вътрешностите ми при тази гледка.

Острието преминава право през малкото тяло на Салим.

Той умира, преди да е докоснал земята.

Мъртвите му очи смразяват кръвта ми. Сърцето ми. Костите ми.

Не можем да победим. Не можем да живеем. Никога не сме имали шанс…

Усещането ме поразява цялата, дълбоко и силно като биещото ми сърце.

То разбужда магията в кръвта ми. Изтръгва въздуха от дробовете ми.

Край мен минава Куаме, втурнал се към центъра на битката. Стиска силно една кама.

След това разрязва дланта си.