Прокобата на Господаря Гад [bg]

Протал поумува, преди да реши, и заговори на Томас:

— Ти си послужи с жезъла на Владетелката Тамаранта. Вземи го — ще откриеш, че помага по-дейно на пръстена ти от жезъл, изработен от хайрбранд. Силата на лилианрил е различна от тази на Владетелите, а ти, Томас Ковенант, си Надвладетел.

Томас помнеше червеното сияние, изригващо от парчето дърво и убиващо наред.

— Изгорете го.

Очите на Морам се присвиха застрашително, но Протал сви рамене кротко, отнесе жезъла на Тамаранта и го пъхна в процепа на догарящото дърво. Металните краища просветнаха в зелено и Морам изкрещя:

— Пазете се от дървото!

Всички мигом се отдръпнаха настрани. Чу се остър пукот като от разкъсани въжета. В процепа избухна син пламък и съсипаното дърво се стовари на парчета върху тревата, сякаш сърцевината му най-накрая умря. Отломките се разгоряха буйно.

До ушите на Томас стигна сумтенето на Биринер:

— Сторено от Неверника…

„Не ме пипай!“, процеди беззвучно Томас.

Боеше се да мисли. Тъмата наоколо дебнеше като криле на лешояд, а ужасът витаеше вездесъщо. Не понасяше кървавия цвят на пръстена си, не понасяше и това, в което се беше превърнал самият той. Озърташе се, все едно търсеше с кого да се сбие.

Тогава ненадейно се върна Сол по сърцето Носен от пяната.

Дотътри се в нощта като въплътен символ на изтреблението. Целият беше облян в кръв — и чужда, и своя. Раната на челото му беше покрила лицето му с тъмна влага, през която хлътналите очи гледаха преситено и окаяно. По пръстите му още лепнеха късчета плът от пещерни твари.

Питен посочи Великана с пръст и се ухили широко. Лора тутакси сграбчи ръката му и го поведе към постелята, приготвена за тях от Ратниците.

Протал и Морам доближиха загрижено Великана, но той ги подмина и приклекна до огъня, сякаш искаше да си сгрее душата. Стонът, с който се отпусна на земята, напомняше за пукаща се скала.

Томас отиде при него. Явното страдание на Сол по сърцето разпали собствената му гневна скръб дотолкова, че не можеше да говори. Та нали и той уби пет пещерни твари… пет! Пръстенът му беше пропит с кръв.

— Е, сигурно удоволствието е било голямо! — изръмжа той. — Дано си се забавлявал добре.

От другия край на бивака Куаан изсъска заплашително. Протал пристъпи към Томас и каза тихо:

— Недей да се гавриш с него. Моля те. Той е Великан и го измъчва каамора — огънят на мъката. Нима нямаше предостатъчно болка тази нощ?

Сол по сърцето заговори, сякаш пламъците го омагьосваха и не можеше да чуе никого. Гласът му звучеше жално, коленичил пред огъня като оплаквачка.

— Ах, братя и сестри, видяхте ли ме? Видя ли това, народе мой? Ето докъде стигнахме. Не съм сам, Великани. Чувствам и вас в себе си, вашата воля в моята. И вие не бихте постъпили другояче, нито мъката ви щеше да е различна. Камък и море! Тъй чезнем — изгубеният дом и слабото семе ни направиха нещо по-дребно, отколкото бяхме. Но оставаме ли верни дори сега? Верни ли? Нима твърдостта води до това? Вижте ме! Възхищавате ли ми се? Воня на омраза и ненужна смърт.