![Прокобата на Господаря Гад [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/4/6/prokobata-na-gospodarya-gad-bg-download.jpg)
Прокобата на Господаря Гад [bg]
- Автор: Дональдсон Стивен Ридер
- Серия: Първите Хроники на Томас Ковенант Неверника #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-412-3
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прокобата на Господаря Гад [bg]». Краткое содержание книги:
„Книги като тази се появяват не по-често от два-три пъти в живота. Потресена съм от изумление. Наистина не се случва често“. Мариън Зимър Брадли
„Война и мир“ в жанра фентъзи“. Канзас Сити Стар
„Класическо фентъзи, в което са вплетени достатъчно съвременни елементи, които му придават допълнително измерение. Историята е изградена грижливо, стилът има величав замах, а въображението се отличава с рядко срещана дълбочина“. Клифърд Д. Саймък
Думите му бяха като мразовит повей. Той отметна глава назад и подхвана един от своите напеви.
Тази звучна жалба се проточи толкова, че малко оставаше Томас да закрещи. Идеше му или да прегърне Великана, или да го срита, само и само да престане. Засърбяха го пръстите от напиращ бяс. „Стига! — пъшкаше наум. — Не издържам!“
Миг по-късно Сол по сърцето млъкна, склонил глава. Не шавна дълго, като че се подготвяше за нещо. Накрая попита отпаднало:
— Колко от нашите загубихме?
— Малцина — увери го Протал. — Имахме късмет. И твоята доблест допринесе за победата.
— Кои? — измъчено настоя Великанът.
Протал въздъхна и изброи имената на загиналите, включително и двамата Владетели.
— Камък и море! — извика Сол по сърцето.
Раменете му се свиха, когато пъхна ръцете си в огъня.
Ратниците ахнаха, стоящият до Томас Върховен владетел се вцепени. Но така повеляваше каамора на Великаните и никой не посмя да се намеси.
Лицето на Сол по сърцето се изопна и въпреки това той не помръдваше. Изглеждаше, че очите му ще изскочат от кухините си, ала ръцете му оставаха в огъня, сякаш можеше да го изцели или поне да го пречисти от кръвта. От трескавия пулс на страданието коричката по раната на челото му се пропука, кръвта пак рукна покрай очите му и се стече по бузите в брадата.
Томас се дръпна встрани от Протал, отиде непохватно до коленичилия Великан и каза с яростно напрежение, от което гласът му прозвуча някак ехидно, без да го е искал:
— Е, сега вече е време някой да ти се смее.
Главата му едва стигаше до рамото на Сол по сърцето.
Отначало Великанът не показа да го е чул, но раменете му се отпуснаха. Бавно и тромаво, като че се отказваше със съжаление от мъчението, той извади ръцете си от огъня. Нямаше никакви следи по плътта, неуязвима за пламъци, но кръв не се виждаше.
Пръстите му бяха сковани от болка, сви ги болезнено, преди да извие окървавената си глава към Томас.
Срещна неподвижния му поглед и попита, все едно оспорваше и заклеймяваше:
— Нищо ли не чувстваш?
— Да чувствам ли? — изстена Томас. — Аз съм прокажен.
— Дори към малкия Питен? Към едно дете?
Молбата изкуши Томас да приеме това страховито съчувствие като подобие на отговор за неговата дилема. Знаеше обаче, че то не стига, знаеше до дъното на проказата си, че няма да го задоволи.
— И ние ги убивахме — изграчи той. — Аз убивах… не се различавам от тях.
Обърна се внезапно и се отдалечи в нощта, за да скрие срама си. Бойното поле му подхождаше, ноздрите му бяха претръпнали от вонята на смърт. По едно време се спъна и се просна сред мъртвите върху попитата с кръв пръст, заобиколен от гробове и погребални клади.
Децата! Той беше причинил техните писъци и гибел. Гад беше нападнал дървеното поселище заради неговия пръстен от бяло злато. „Никога повече… аз няма…“ Гласът му изтъня във вопъл.
„Повече няма да убивам.“
18.
Равнините Ра
Въпреки бойното поле… въпреки лютивия дим от огън, плът и мощ… въпреки близостта до рововете, където полагаха мъртвите като късове овъглена смъртна мъка, и струпваха болката им, която сега само земята можеше да поеме или прекрати… въпреки разпокъсаната му и стъпкана душа… Томас Ковенант спеше. През остатъка от нощта другите оцелели в битката погребваха или изгаряха различните мъртъвци, но Томас спеше. В неспокоен унес, който се надигаше в него като неспирно изброяване на ЗКТ, за да прекара отдиха в повторение насън: лявата ръка от рамото към китката, лявата длан отпред и отзад, всеки отделен пръст, дясната ръка, ризата — гърдите и коремът, левият крак…
Събуди се със зората, която също приличаше на неудобен гроб. Потръпна и се изправи на крака. Видя, че тежкият погребален труд е завършен — всеки изкоп запълнен с пръст, в която е посадена фиданка, намерена от Биринер незнайно откъде. Повечето Ратници лежаха схванати и търсеха в изтощението си сетни сили. Но Протал и Морам готвеха при огъня, а стражите оглеждаха и подготвяха конете.
Пристъп на отвращение скова лицето му за малко — той не беше свършил своя дял от работата. Погледна туниката си, корава и почерняла от засъхнала кръв, подхождаше на прокажен… на изгнаник.