Зовът на барабана [bg]

Гребенът ми беше в малка кесийка от еленска кожа, където държах личните си вещи и лекарствата, които бях сметнала за най-необходими по пътя. Седнах внимателно, за да не събудя Джейми. Той лежеше до мен по гръб, с кръстосани на гърдите ръце, спокоен като резбовано изображение върху саркофаг.

Но много по-цветен, помислих си. Лежеше на сянка и пълзящо петно светлина се промъкваше по него, като едва докосваше крайчетата на косата му. На свежата хладна светлина той приличаше на Адам, току-що сътворен от Създателя.

Доста поочукан Адам. При по-близка инспекция реших, че е по-скоро картина след Падението. Не крехкото съвършенство на създадено от пръстта чадо, нито пък невинната красота на младостта, която Бог обичаше. Не, това беше напълно оформен мъж, силен мъж; всяка линия на лицето и тялото му излъчваха сила и борба, създадени, за да се справи със света, в който ще се събуди и да го подчини.

Движех се много тихо, когато посегнах към кесийката. Не исках да го будя; рядко ми се удаваше да го гледам заспал. Той спеше като котка, готов да скочи при най-малкия знак за заплаха и обикновено ставаше призори, докато аз още се носех по повърхността на сънищата си. Или снощи беше изпил повече, отколкото си мислех, или това бе дълбокият лечебен сън, който позволява на тялото да се справи само.

Костеният гребен се плъзна гладко през косата ми. Като никога не бързах. Нямах да храня бебе, нямах да будя дете и да го обличам за училище, не ме чакаше работа. Нямах пациенти, които да проверя, нито документи за попълване.

Нищо не можеше да е така далеч от стерилните пространства на болница от това място, помислих си. Ранните птици търсеха червеи и вдигаха весела врява в гората, хладен, лек бриз подухваше през полянката. Усетих слаб дъх на изсъхнала кръв и миризмата на пепел от снощния огън.