![Наследството на Карл Велики [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/0/3/nasledstvoto-na-karl-veliki-bg-download.jpg)
Наследството на Карл Велики [bg]
- Автор: Берри Стив
- Серия: Котън Малоун #4
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 978-954-769-193-3
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Наследството на Карл Велики [bg]». Краткое содержание книги:
— Нямам отговор, Стефани. Но със сигурност ме позна.
Бягството на непознатия действително беше подозрително, но все още не означаваше смъртна присъда. Зад тях се разнесоха стъпки и пред тях се появи униформен пазач. При вида на пистолета в ръката на Дейвис се опита да реагира, но Стефани светкавично измъкна картата си.
— Ние сме федерални агенти — извика тя. — Оттук избяга човек, от когото се интересуваме. Колко изхода има?
— На противоположния край има още едно стълбище плюс няколко врати от външната страна на сградата.
— Можете ли да ги покриете?
Пазачът се поколеба за момент, после, очевидно решил, че двамата срещу него не са престъпници, измъкна радиостанцията от колана си и даде съответните разпореждания.
— Този човек трябва да бъде заловен — настоя Стефани. — Сложете хора отвън, в случай че реши да се измъкне през някой прозорец.
Мъжът кимна, изрече още няколко думи в микрофона и добави:
— Групата вече е в автобусите. Сградата е празна, ако не броим вас.
— И него — изръмжа Дейвис и се обърна.
За съжаление пазачът не беше въоръжен. Стефани забеляза, че от джобчето на ризата му стърчи една от листовките, които носеха повечето от участниците в обиколката.
— Там има ли план на етажа? — посочи тя.
— Да, има планове на всичките четири — кимна мъжът и й подаде брошурата. — Тук сме в приземието. Помещения за почивка, кухни, стаи за прислугата, складове. Много места за криене.
Информацията не беше от най-приятните.
— Свържете се с местната полиция, а после заемете позиция на стълбището. Внимавайте, защото този тип може да се окаже опасен.
— Но не сте сигурни, така ли?
— Там е работата, че не сме сигурни в нищо.
В торбата имаше книга и някакъв бледосин плик. Малоун протегна ръка и извади книгата.
— Остави торбата на пода — промърмори той и посегна за фенерчето.
Кристел внимателно издърпа плика. В него имаше два листа, изпълнени с едър мъжки почерк. На немски.
— Това е почеркът на дядо — прошепна тя. — Познавам го от записките му.
Стефани забърза след Дейвис. Настигна го на мястото, където коридорът предлагаше избор: наляво и направо. През остъклената врата се виждаше някакъв склад за хранителни продукти. Бързата справка с картата показа, че коридорът свършва при главната кухня. До слуха й достигна звук. Отляво. Според плана разклонението водеше към спалните за прислугата и нямаше връзка с другите части. Задънена улица.
Дейвис пое по дългия коридор вляво. По посока на звука. Минаха покрай фитнес зала с успоредка, халки, медицински топки и машина за гребане. Вдясно се виждаше плувен басейн. Всичко беше покрито с бели керамични плочки, включително таванът. Прозорци липсваха. Осветлението идваше от ярки електрически тела. Вода нямаше.
Някаква сянка се мярна отвъд басейна, в близост до втория изход. Двамата поеха по оградената с перила пътека. Водеше Дейвис. Тя направи бърза справка с картата.
— Това е единственият изход за помещенията оттатък. С изключение на главното стълбище, което, да се надяваме, вече е покрито от охраната.
— Значи го пипнахме. Той трябва да се върне оттук.
— Или той е пипнал нас.
Дейвис хвърли кос поглед към картата, бутна вратата и се спусна по няколкото стъпала. После й върна пистолета.
— Ще го чакам. Коридорът прави пълен кръг и завършва тук.
Стомахът й се сви от неприятно предчувствие.
— Това е лудост, Едуин.
— Ти само го изтласкай насам — промърмори съветникът и десният му клепач започна да трепери. — Така трябва. Просто го изпрати към мен.
— Какво мислиш да направиш?
— Ще бъда готов.
Тя кимна, търсейки точните думи. После изведнъж усети колко е силно желанието му.
— Добре.
Той се върна обратно по стъпалата. Стефани тръгна наляво. Не след дълго пред очите й се появи главното стълбище, което водеше нагоре. Охраняваше го униформен пазач, който поклати глава да покаже, че никой не се е появявал. Тя кимна и му направи знак, че ще продължи наляво.
Двата извити коридора без прозорци я отведоха в дълго правоъгълно помещение, пълно със стари вещи и десетки черно-бели фотографии. Стените бяха покрити с цветни колажи. Залата на Вси светии. Тя си спомни за една бележка в пътеводителя, в която се споменаваше за стените, изрисувани от гостите на празника някъде през 20-те години. После зърна дребния мъж, който си пробиваше път сред експонатите към втората врата в дъното.