Наследството на Карл Велики [bg]
- Автор: Берри Стив
- Серия: Котън Малоун #4
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 978-954-769-193-3
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Наследството на Карл Велики [bg]». Краткое содержание книги:
— Зависи дали вие мислите така, сър.
Рамзи говореше тихо, за да не привлича вниманието.
— Точно така мисля. Цял ден разсъждавам, но в крайна сметка съм съгласен. Ще приемете ли поста?
— С радост ще служа там, където ме изпратите, сър.
— Вие знаете какво е мнението ми за този съвет, но нека бъдем реалисти. Нищо няма да се промени и затова ви изпращам там.
— За мен е чест. Кога ще оповестите официалното ми назначение?
— В рамките на следващия час ще пусна съобщението, утре сутринта вече ще бъде в пресата. Подгответе се добре, адмирале. Там ще бъде съвсем различно от разузнаването.
— Ще се подготвя, сър.
— Радвам се, че приехте.
Гласът на президента изчезна.
Рамзи пое дълбоко дъх, после се отпусна. Страховете му изчезнаха. Беше постигнал своето. Онова, което се опитваше да направи Даян Маккой, вече нямаше значение.
Доротея лежеше в тясното легло. Бе в онова особено състояние, в което човек все пак съумява да контролира мислите си. Нима отново бе правила секс с Вернер? До снощи беше убедена, че е невъзможно, той отдавна се беше превърнал в затворена страница. Е, май не беше така.
Преди около два часа бе чула как вратата на Малоун се отваря. През тънките стени бе долетял някакъв неразбираем шепот. Какво правеше сестра й посред нощ?
Вернер спеше притиснат до нея. Прав беше. Те бяха семейство и детето им щеше да бъде законен наследник. Но да ражда на четирийсет и осем? Може би това беше цената, която трябваше да плати. По всяка вероятност между майка й и Вернер беше сключен някакъв съюз — достатъчно силен, за да бъде пожертван Стърлинг Уилкърсън, а самият Вернер да се превърне в някакво подобие на мъж.
До слуха й достигнаха приглушени мъжки гласове. Тя стана и долепи ухо до стената, но не успя да различи нито дума. Обърна се и тръгна към прозореца, стъпвайки на пръсти по килима. Навън валеше сняг. Чувстваше се у дома си. Целият й живот беше преминал в планината. От малка се беше научила да ходи на лов и да кара ски. Изпитваше страх единствено от майка си и от провал в живота. Опря голия си гръб на студения перваз и насочи тъжен поглед към съпруга си, сгушен в топлата завивка.
Запита се дали неприязънта й към този човек не се дължи на мъката по починалото им дете. Години след смъртта на сина им нейните дни и нощи бяха изпълнени с кошмари. Искаше й се да се махне, да тръгне нанякъде без цел и посока. В стаята се промъкна хлад и тя неволно скръсти ръце на голите си гърди.
С течение на годините ставаше все по-мрачна и по-язвителна. Георг продължаваше да й липсва. Но Вернер вероятно бе прав, може би бе дошло времето да започне нов живот. Да обича и да бъде обичана.
Протегна дългите си крака. В съседната стая беше тихо. Тя се обърна и насочи поглед навън. Снегът продължаваше да се сипе в нощта. Погали корема си и се усмихна. Още едно бебе? Защо не.
71
Ашвил
23:15 ч.
Стефани и Едуин Дейвис влязоха във фоайето на „Билтмор Ин“. Дейвис се беше съвзел от битката. Лицето му беше подуто, болеше го навсякъде, но самочувствието му си оставаше непокътнато. Дребният мъж бе откаран в болница с многобройни наранявания. Представители на местната полиция придружиха линейката и щяха да го пазят до пристигането на Сикрет Сървис, което се очакваше до един час. Лекарите бяха категорични, че пациентът им ще може да бъде разпитан най-рано на сутринта. Полицията вече претърсваше замъка, надявайки се да открие някакви улики. Специален екип преглеждаше записите от охранителните камери с надеждата да се добере до повече информация за инцидента.
След излизането си от басейна Дейвис не бе казал почти нищо. Телефонното обаждане до Белия дом потвърди самоличността и пълномощията им и полицията предпочете да не им задава въпроси. Което беше добре, защото Стефани ясно виждаше, че Дейвис няма настроение да им отговаря.
До хотела ги придружи началникът на охраната.
— Номерът на апартамента на Скофилд — подаде на Дейвис листче хартия администраторът на рецепцията.
— Да вървим — отсече съветникът.
Не след дълго спряха пред вратата на шестия етаж и той почука. Скофилд отвори, облечен в халат с монограм на хотела.