Каменният кръг [bg]

— Господин Малкълм — започна тя, смръщена, — знайте, че сте добре дошъл тука, знайте и че аз не съм скандалджийка, щото не е подобаващо, когато въртиш кръчма. Ама вече съм ви казвала, че тоя дребосък не е…

— Да, да, споменахте го, госпожо Патерсън — прекъсна я Джейми. Зарови в джоба си и извади монета, която ѝ подаде с поклон. — И съм благодарен за търпението ви. Няма да се случи отново. Надявам се — добави под нос. Сложи си шапката, поклони се пак на госпожа Патерсън и излезе през ниската врата в салона.

Повторната ни поява отново предизвика раздвижване, но този път по-негативно. Хората се смълчаха и замърмориха проклятия под нос. Осъзнах, че вероятно господин Уилъби не е особено популярен сред клиентите.

Джейми си проправи път през тълпата, която отстъпваше неохотно. Аз се мъчех да го следвам и да не поглеждам към никого, дори да не дишам. Бях отвикнала от липсата на хигиена в осемнайсети век и вонята на толкова много некъпани тела в малко пространство беше съсипваща.

Близо до вратата обаче се натъкнахме на проблем в лицето на приятно закръглена млада жена, чиято рокля бе малко по-хубава от тази на кръчмарката и нейната дъщеря. Деколтето беше по-дълбочко и аз никак не се затрудних да отгатна професията ѝ. Тя флиртуваше с двамата чираци, когато се появихме от кухнята, но вдигна поглед при преминаването ни и скочи на крака с пронизителен писък, като събори чаша с ейл.

— Това е той! — изпищя тя, сочейки с треперещ пръст към Джейми. — Мръсник! — Очите ѝ трудно фокусираха и аз реших, че разляният ейл не ѝ е първият за тази вечер, макар че беше още рано.

Мъжете с нея се вгледаха с интерес в Джейми, особено когато младата жена се приближи и вирна пръст във въздуха като диригент на хор.

— Той е! Дребното копеленце, за което ви говорех — онзи, който ми направи онова отвратително нещо!

Аз, и цялата тълпа, се вгледахме с интерес в Джейми, но бързо осъзнах, както и те, че младата жена не говори за него, а за товара му.

— Ах ти дребно лайненце! — пищеше тя на облечения в синя коприна задник на господин Уилъби. — Боклук! Плужек!

Праведният девичи гняв накара придружителите ѝ да станат; единият бе висок, едър младеж, който стисна юмруци и се наведе над масата. Очите му блестяха от ейла и от гняв.

— Той е, тъй ли? Да го наръгам ли, Маги?

— Не се и опитвай, момко — посъветва го Джейми, като намести товара си. — Пий си пиенето, ние си тръгваме.

— О, тъй ли? Ти да не си сводника на дребното лайно? — Момчето се изхили неприятно и зачервеното му лице се извърна към мен. — Поне другата ти курва не е жълта… като я гледам. — Посегна с лапа и хвана края на наметалото ми, разкривайки дълбокото деколте на Джесика Гутенбърг.

— На мен ми изглежда розова — рече приятелят му с явно одобрение. — Дали цялата е такава? — И преди да успея да помръдна, той посегна към корсажа и хвана края на дантелата. Роклята не беше създадена за суровия живот през осемнайсети век и платът се отпра отстрани, разкривайки още много розовина.