Каменният кръг [bg]

— Да, можем да вървим; момчетата сигурно вече са се върнали в кръчмата.

— А не трябва ли да минем покрай нея на път за печатницата? — попитах със съмнение. — Или има друг начин? — Вече беше съвсем тъмно и мисълта да се препъвам по калните задни улички на Единбург не беше привлекателна.

— Ами… не. Няма да ходим в печатницата. — Не можех да видя лицето му, но ми се струваше леко резервиран. Вероятно имаше жилище и другаде в града? Почувствах се странно при тази мисъл; стаята над печатницата беше като монашеска килия; но сигурно той имаше цяла къща някъде другаде… със семейство в нея? Не бях имала време да го питам за това. Нямаше как да знам какво е правил през последните двайсет години и какво е положението му сега.

Все пак беше доста доволен — меко казано — да ме види и смръщеното му изражение сега може би бе свързано предимно с неговия другар пияница, отколкото с мен.

Той се наведе над бъчвата и каза нещо на китайски с шотландски акцент. Това бе едно от най-странните неща, които съм чувала; приличаше на цвърчене на настройвана гайда и много ме развесели.

Каквото и да му каза Джейми, господин Уилъби отвърна гръмогласно, като се кикотеше и сумтеше. Накрая дребният китаец изпълзя от бъчвата и мъничкият му силует се очерта на светлината на един фенер в уличката. Той скочи доста пъргаво и веднага се просна на земята пред мен.

Тъй като знаех за слабостта му към крака, бързо отстъпих назад, но Джейми сложи ръка на рамото ми.

— Не, всичко е наред, сасенак — каза. — Той само ти поднася почитанията си заради неуважителното си поведение преди малко.

— О, ясно. — Огледах със съмнение господин Уилъби, който дърдореше нещо, забил нос в земята. Напълно забравила за всякакви обноски, аз се наведох и го потупах по главата. Явно постъпих правилно, защото той веднага се изправи и ми се поклони няколко пъти, докато Джейми му повтаряше да спре. Накрая тръгнахме обратно към Кралската миля.

Сградата, в която ни заведе Джейми, беше дискретно скрита в малка уличка точно над Кенънгейт, вероятно на четвърт миля над двореца Холируд. Видях фенерите пред портата на двореца под нас и потреперих леко при вида им. Бяхме живели там с Чарлс Стюарт почти пет седмици, в славното начало на кратката му кариера. Чичото на Джейми, Колъм Макензи, беше умрял там.

Джейми почука, вратата се отвори и всички мисли за миналото излетяха от ума ми. Жената, която стоеше пред нас със свещ в ръка, беше дребна, тъмнокоса и елегантна. Когато видя Джейми, тя го дръпна вътре с радостен вик и го целуна по бузата. Вътрешностите ми се свиха като юмрук, но после се отпуснаха, щом го чух да я нарича „мадам Жан“. Никой не би нарекъл така съпругата си — нито пък, надявам се, любовницата си.

Все пак нещо в тази жена ме притесняваше. По всичко личеше, че е французойка, макар че говореше добре английски — това не беше много странно; Единбург бе пристанищен и относително космополитен град. Тя бе облечена прилично, но не и бедно — с тежка, качествена коприна. Но пък имаше твърде много руж и пудра, в сравнение с шотландките. Най-много ме притесни обаче начинът, по който ме гледаше — смръщена и с осезаема неприязън.