Двор от крила и разруха
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Двор от рози и бодли #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Двор от крила и разруха». Краткое содержание книги:
Навсякъде около нас крясъците на умиращите наподобяваха нескончаемия предупредителен звън на градските камбани.
Вода — имах отчайваща нужда от вода. Макар и колкото да изплакна устата си от кръвта.
Не собствената ми кръв, а на войниците, които покосявахме. Кръв, пръскала в устата ми, в носа ми, в очите ми, докато ги колехме.
Когато Мор довърши зловещата си работа, ужасени Върховни и нисши елфи най-сетне започнаха да подават глави от вратите и прозорците по калдъръмената уличка. Не срещнах Алис, племенниците и братовчедка й, нито пък някого, който приличаше на тях — било то сред живите или сред мъртвите. Поне това ме радваше.
Трябваше да продължим. Чакаше ни още много, толкова много…
Докато Мор вървеше към мен, разплисквайки с ботушите си локви кръв, аз протегнах въображаема ръка към връзката ни. Към Рис, към познатата опора.
Отвърнаха ми вятър и тъма.
Надникнах към моста, който ни свързваше, и тясната уличка, кръвта, и слънцето останаха на заден план в съзнанието ми.
Рис.
Нищо.
Хукнах по моста, препъвайки се сляпо сред вилнеещата буря от нощ и сенки. По същия начин, както понякога чувствах връзката ни като жив лъч светлина, сега тя се бе превърнала в мост от вледенен обсидиан.
А в отсрещния му край се издигаше… съзнанието на Рис. Стените му, щитовете му… Бяха образували същинска крепост.
Докоснах с въображаемата си ръка черния диамант и сърцето ми се разтуптя още по-лудо. Срещу какво беше изправен, какво виждаше, за да направи щитовете си толкова непробиваеми?
Не го долавях от отвъдната им страна.
Имаше само камък, мрак и вятър.
Рис.
Мор почти бе стигнала до мен, когато получих отговора му.
Пролука в щита — толкова мимолетна, че смогнах единствено да се стрелна през нея, преди стената да се затвори зад мен. Ограждайки ме в неговото съзнание.
Улиците, слънцето, градът изчезнаха.
Съществуваше само това място — само той. И битката.
Гледайки през очите на Рисанд, както онзи далечен ден В недрата на Планината… усещах жаркото слънце, усещах как струйките пот и кръв се стичат по лицето му и надолу… под деколтето на черната му илирианска броня, подушвах соленото море и металическия мирис на кръв. Чувствах умората, която раздираше и мускулите, и магията му.
Усетих как хибернският боен кораб се разтърси под него, когато той кацна на главната му палуба с илириански меч във всяка ръка.
Шестима войници умряха мигновено, броните и телата им се превърнаха в червеносребриста мъгла.
Останалите спряха на място, осъзнали кой е кацнал сред тях, в сърцето на флота им.
Рис плъзна бавен поглед по шлемовете пред себе си, преброявайки оръжията. Не че имаше някакво значение. Всички до един съвсем скоро щяха да се превърнат в кървава мъгла или в храна за зверовете, кръстосващи водите около воюващите армади. А сетне корабът щеше да се пръсне на трески.
След като приключеше. Защото не беше дошъл заради войниците.
Защото вместо силата му да струи на унищожителни талази… просто тътнеше глухо. Като че нещо я задушаваше.
Тръгнал бе насам по следите на онова, което потискаше неговата мощ и тази на Сифоните. Навярно заклинание, под чието въздействие магията сякаш се изплъзваше от хватката му. Не се подчиняваше на волята му.
Затова и битката се проточваше толкова дълго. Чистият, точен удар, който бе възнамерявал да нанесе още с пристигането си, сразяващата мълния, с която щеше да спаси толкова много съдби… Някак се бе провалила.
И ето че беше проследил до този кораб нещото, което го саботираше, проправил си бе път през цяла Адриата, за да стигне до него. Ала умората започваше да го тегли надолу, когато… Въоръжените войници около Рисанд се отдръпнаха и той изникна пред него.
Затворена в съзнанието на Рисанд, можех единствено да гледам как по стълбите откъм долната палуба с усмивка се изкачва кралят на Хиберн.
Глава 37
От мечовете на Рис капеше кръв по палубата. Една капка — две. Три.
Свещена Майко! Кралят…
Кралят на Хиберн беше облечен в цветовете на собствения си флаг: тъмносиво, избродирано с костенобяла нишка. По него не се забелязваше нито едно оръжие. Нито капчица кръв.
Намирайки се в съзнанието на Рис, нямах дъх, който да секне, нито сърце, което да забушува в гърдите ми. Не съумявах да предприема нищо друго, освен да гледам — и да мълча, за да не го разсейвам, да не отнемам концентрацията му дори за секунда…