Двор от крила и разруха
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Двор от рози и бодли #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Двор от крила и разруха». Краткое содержание книги:
Накрая стопи кожата, мускулите и костите им, докато главите им не се катурнаха от изпепелените им тела.
Мор подходи по-консервативно и просто обезглави най-близкия до себе си войник.
Завъртя се още преди главата му да е паднала на земята и отсече тази на устремения към нас войник.
Петият последен войник спря да кърти полуразбитата врата.
И ни загледа с лъснали от омраза очи.
— Давайте тогава! — подкани с акцент като на Гарваните.
Вдигна масивния си меч и по жлеба на острието му се спусна струя кръв.
Някой ридаеше истерично от другата страна на вратата.
Войникът скочи към нас и серафимската стомана на Мор просветна в ръцете й.
Аз обаче атакувах първа — змия от чиста вода го ухапа по лицето и го зашемети. Сетне се провря през отворената му уста и пое надолу по гърлото му, нагоре към носа му. Спря притока му на въздух.
Той се свлече на земята, дращейки шията си, сякаш се надяваше да отвори път на водата, която го давеше.
Зарязахме го така, без да погледнем назад, и гъргоренето му скоро утихна.
Мор ме стрелна косо.
— Напомни ми да не те ядосвам.
Оценявах опита й да ме разсмее, но… смехът ми беше чужд в момента. Съществуваха единствено въздухът в напрегнатите ми дробове, кънтежът на магията из вените ми и непоклатимата бистрота на погледа ми, който изследваше всичко наоколо.
Заварихме другите осем войници да убиват и измъчват невинни прислужници; бяха превърнали спалното им помещение в стая за изтезания. Без да оглеждам в подробности зверщината им, просто си направих сметка кого колко бързо да убия.
Онези, които само колеха, умряха светкавично.
Останалите… с Мор им отделихме повечко време. Не много, но поне колкото да издъхнат в мъки.
Пощадихме двама — бяха тежко ранени и обезоръжени, но живи. За да ги убият оцелелите нисши елфи.
За целта им подарих два илириански ножа.
Хибернските войници запищяха още преди да напуснем етажа.
Коридорът на долното ниво беше оплискан с кръв. И изпълнен с оглушителна шумотевица. Десетина войници в сребристосинята броня на двора на Таркуин се сражаваха с всички останали хибернски нападатели, отбранявайки коридора.
Многобройният вражески отряд ги бе изтласкал почти до стълбището, от което ние се появихме. Хибернците прескачаха телата на падналите воини от Двора на Пролетта — тъпчеха по тях.
Хората на Таркуин изнемогваха, но продължаваха да размахват мечове, да се борят. Един от задната редица ни видя и отвори уста да ни прогони. В следващия миг обаче забеляза броните ни, кръвта по нас и по оръжията ни.
— Не се страхувайте — каза Мор.
А аз протегнах ръка и се спусна мрак.
Войниците и от двете страни се разкрещяха, заотстъпваха назад с дрънчащи оръжия и брони.
Накарах очите си да виждат в тъмното, както бях сторила в онази илирианска гора, когато за пръв път пролях хибернска кръв.
Мор, доколкото знаех, беше родена с остро нощно зрение.
Ответрявахме се през черния като абанос коридор на кратки прескоци.
Съзирах ужаса в очите на хибернските войници, докато ги избивах. Те обаче не ме виждаха.
Всеки път, изникнехме ли пред нашите врагове, подивели в непрогледния мрак, хвърчаха глави. И още, и още. Ответряваш се, замахваш с меча, някой се стоварва на пода.
Докато от войниците не останаха само труповете им по коридора, лежащи в локви кръв.
Като прогоних мрака, задъханите стражи от Двора на Лятото впериха смаяни погледи в нас. В касапницата, която бяхме сътворили едва за минута.
Нарочно не се озърнах. Мор също си го спести.
— Сега накъде? — попитах.
* * *
Прочистихме двореца до най-долните етажи. После поехме по улиците на града, спускащи се стръмно към гъмжащия от хибернски войници залив.
Издигащото се утринно слънце напичаше все по-безпощадно, карайки телата ни да подпухват от пот под кожените ни дрехи. А потта по дланите ми… вече дори не я различавах от кръвта.
Не усещах и много други неща, докато убивахме, и убивахме — понякога в пряка битка, друг път направо с магия, като тук-там се сдобивахме със синини и дребни рани.
Ала слънцето не спираше да се възкачва по обичайната си небесна дъга така, както не секваше и битката в залива. Илирианските сили връхлитаха хибернския флот отгоре, докато армадата на Таркуин го притискаше от задната страна.
С Мор бавно прочиствахме улиците от хибернски войници. Долавях само как слънцето изпича кръвта, наслоена по кожата ми, вдишвах и медния й мирис, превзел ноздрите ми.
Тъкмо бяхме обезопасили някаква тясна уличка и Мор обхождаше повалените врагове, за да се увери, че оцелелите… ще спрат да оцеляват. Аз се облегнах на оплисканата с кръв каменна стена до счупената витрина на един магазин за дрехи, наблюдавайки как живачното острие на Мор се издига и се снишава като светкавица.