Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

Скандарът извади монета от пет рояла, сякаш само с блясъка й беше в състояние да промени решението на жената капитан. Но тя я отблъсна.

— За половината от парите, които ми платихте, за да ви превозя от Родамаунт Граун дотук, ще ви върна в Родамаунт Граун, ала това е наймногото, което мога да направя за вас. След няколко месеца поклонническите кораби ще възобновят курсовете си и това пристанище ще се оживи; тогава, ако желаете, ще ви докарам отново тук за същата половин такса. Каквото и да решите, аз съм на ваше разположение. Но ще отплавам оттук, преди да се мръкне, и то не към Нуминор.

Валънтайн обмисли положението. То беше по-неприятно, отколкото поглъщането им от морския дракон; защото той се бе избавил много бързо от тази неприятност, а неочакваната пречка сега заплашваше да го забави до дълбока зима и дори повече, и то докато Доминин Барджазид управляваше в замъка Връхни, издаваха се нови закони, историята се променяше, узурпаторът заздравяваше положението си. Но какво да прави в такъв случай? Той погледна Делиамбър, ала магьосникът, макар и на вид спокоен и невъзмутим, не направи никакви предложения. Не можеха да изкачат тази стена. Не можеха и да я прелетят. Невъзможно беше да се прехвърлят с мощни скокове до недостижимите, безкрайно примамливи гори, които покриваха като с мантия плещите й. Тогава да се върнат в Родамаунт Граун?

— Бихте ли почакали с нас тук един ден? — запита Валънтайн. — Срещу допълнително възнаграждение, разбира се. На сутринта може да намерим някого, който…

— Аз съм далеч от Родамаунт Граун — отвърна Намуринта. — Копнея да видя отново неговите брегове. Колкото и да чакате тук, няма да спечелите нищо, а още по-малко аз. Сезонът е неподходящ; хората на Господарката не очакват никой да пристигне в Талеис и няма да дойдат тук.

Шанамир подръпна Валънтайн леко за ръкава.

— Вие сте коронал на Маджипур — прошепна младежът. — Заповядайте й да чака! Разкрийте кой сте и я накарайте да се подчини!

Усмихвайки се, Валънтайн отвърна кротко:

— Мисля, че този номер няма да мине. Аз съм оставил короната си другаде.

— Тогава накарайте Делиамбър да я превие с магия!

Това беше добра възможност. Но тя не се харесваше на Валънтайн: Намуринта ги бе приела на доверие, по право беше свободна да си замине и навярно говореше истината, когато казваше, че с безсмислено да чакат тук още един, два или три лена. Противно му беше да я принуждава да се подчини чрез способностите на Делиамбър.

— Лорд Валънтайн! — подвикна женски глас отдалеч. — Тук! Елате!

Валънтайн погледна към другия край на пристанището. Говореше Панделон, дърводелката на Горзвал, която бе отишла с Тесме и Роворн да провери какво има зад завоя. Тя махаше подканящо с ръце. Валънтайн се завтече към нея: след миг и другите хукнаха подир него.

Когато стигна до дърводелката, тя го поведе през плитката вода около някаква скалиста издатина, която закриваше един много по-малък залив. Там Валънтайн видя едноетажна постройка от розов пясъчник, украсена с емблемата на Господарката — триъгълник в триъгълник, — може би някакво светилище. Пред нея имаше градина с разцъфнали храсти, подредени на симетрични фигури в червени, сини, оранжеви и жълти цветове. Двама градинари, мъж и жена, се грижеха за нея. Те вдигнаха равнодушно глави, когато Валънтайн се приближи. Той им направи несръчно знака на Господарката; те отвърнаха по-умело.