Потомците на Шанара

Беше средата на следобеда в Западните земи и слънцето все още грееше силно. Лятото бе сухо и тревите бяха изсъхнали, дори тези, които отчасти се криеха под дърветата. Там, където нямаше сянка, земята беше изгорена.

Рен Омсфорд бе опряла гръб в клонест дъб близо до конете, които бяха натопили муцуни в кална локва. Блясъкът на залязващото слънце й пречеше да види каквото и да е в тази посока и тя сложи ръка над очите си. Едно беше да си играят с Гарт, съвсем друго да изпусне някой, който би могъл да ги проследи.

Рен стисна замислено устни. Вече два дни минаха, откакто забеляза, че ги следят — по-скоро го почувстваха. Гарт се бе върнал назад тази сутрин, за да разбере, но сякаш всичко се бе изпарило.

Който и да ги следеше, искаше да ги изненада неприятно. Беше изминал почти целият ден, а гигантът Скитник не се бе върнал. Може би това, което ги следваше, беше по-хитро, отколкото предполагаха.

— Какво ли иска? — измърмори Рен.

Бе задала същия въпрос на Гарт сутринта и той беше прокарал бавно пръсти през гърлото си. Опита се да спори с него, но не беше достатъчно убедителна. Този, който ги следеше, можеше да е убиец, както и всичко друго.

Погледът й се прехвърли към полята на изток. Доста неприятно бе да те следят така. Още по-неприятно бе да се мисли, че това има нещо общо с проучванията й за Елфите. Тя въздъхна, очевидно подразнен от хода на мислите си. От срещата със сянката на Аланон се бе завърнала неудовлетворена от чутото и несигурна какво трябва да прави. Разумът й подсказваше, че това, което бе поискала сянката, е невъзможно. Но шестото й чувство говореше, че може и да не е, че Друидите винаги са знаели повече от хората, че техните предупреждения винаги са имали основания. Пар повярва. Той вероятно вече търсеше изчезналия Меч на Шанара. А когато Уокър се отдели от тях, кълнейки се, че никога няма да има нищо общо с Друидите, гневът му явно беше моментен. Той беше прекалено рационален и уравновесен, за да изостави просто така нещата. Също като нея, сигурно бе размислил.

Тя поклати глава. Бе повярвала, че решението й е правилно. Насилваше се да следва гласа на разума, така че заедно с Гарт се върнаха при своите, изоставяйки Аланон и изчезналите Елфи зад себе си. Но колебанията продължиха, заедно с чувството, че не всичко около решението й е правилно. Така че почти веднага, бе започнала да разпитва за Елфите. Беше лесно — Скитниците за една година обхождаха Западните земи, продаваха каквото имаха и купуваха това, от което се нуждаеха. Винаги имаше нови хора, с които да разговарят. Какво можеше да им попречи да разпитват за Елфите.