Потомците на Шанара

Искаше му се да повярва, че и чувството му за чест и достойнство също го е накарало да тръгне. Независимо какво мислеше за Друидите, може би имаше нещо интересно в Паранор — ако въобще можеше да се върне — което би помогнало на Четирите земи срещу Призраците. Бе подтиснат от възможността да обрече расите на бъдеще, показано от сянката.

Обеща си да не прави повече от необходимото и със сигурност не повече от това, което сметне за възможно. Щеше да остане господар сам на себе си, а не кукла, в каквато искаше да го превърне Аланон.

Прекоси реката, след това отново се изкачи в Улфсктааг.

Отне му три дни спокоен ход, за да стигне до Сторлок. Там събра провизии с помощта на хората от града и на четвъртата сутрин тръгна да прекосява равнината. Бурите го застигнаха и дъждът започна да вали постоянно предавайки сивкав цвят на целия ден. Патрули на Федерацията и каруци с търговци минаваха и заминаваха, сякаш без да го виждат. В далечината блестяха светкавици като ехо от неодобрение.

Преди нощта Уокър направи лагера си в равнината под укритието на малка горичка. Нямаше сухи дърва за огън, а той вече бе подгизнал, така че спа, треперейки от студа и влагата, увит в големия си плащ.

Сутринта дъждът намаля, облаците изтъняха и дадоха възможност плахите слънчеви лъчи да преминат през сивотата. Уокър се надигна, хапна малко плодове и сирене и пак потегли. Драконовите зъби се издигаха над него, мрачни и безмълвни. Стигна до пътеката, която водеше нагоре към Рога на пъкала и надолу към Салона на кралете.

Дотам стигна на другия ден. Направи си лагер под една скална издатина, където земята все още беше суха. Намери дърва, запали огън, изсуши дрехите си и се стопли. Вече бе готов и сутринта щеше да навлезе в лабиринта. Хапна топла храна и се загледа в булото от мрак, облаци и мъгла, което покри всичко наоколо. Замисли се за детството си и затова какво е могъл да направи, за да промени нещо. Отново заваля и светът около неговия малък огън изчезна.

Спа добре. Нямаше сънища и нервни пробуждания. Когато се събуди, се почувства отпочинал и се приготви за съдбата, която го очакваше. Беше уверен, макар и не непредпазлив. Дъждът отново бе спрял. Заслуша се за момент в звуците на пробуждащата се утрин, търсейки някакви предупреждения. Нямаше.

Уви се в горския си плащ, сложи торбата на рамо и потегли.

Сутринта се изплъзна. Вече беше по-внимателен — очите му се взираха в долчинките и скалите, които можеха да му подскажат за опасност, а слухът му се опитваше да различи и най-малкия шум. Движеше се тихо, решително, като внимателно избираше и проучваше пътя си, преди да продължи. Планините наоколо му бяха огромни, пусти и спокойни — като заспали гиганти, които дори и да се събудеха, щяха да открият, че вече не могат да се движат.