Молитвената песен

Тя повдигна глава и попита:

— А ти как мислиш, трябва ли да се страхувам?

Планинецът хвърли поглед на Брин и после каза:

— Хм… не знам.

Тя стана.

— Я виж това.

Още преди Роун да мигне момичето извади нож и го метна край него. Той се заби глухо в очертан в дървото малък черен кръг в най-отдалечения край на стаята.

Кимбър Бо се засмя.

— Непрекъснато тренирам. Още, когато бях на десет години се научих. Коглайн ме научи. Стрелям точно не само с нож, а и с всякакво друго оръжие. Тичам по-бързо от всичко живо в Дарклин Рийч. Единственият, който ме надбягва, е Уиспър. Мога да вървя цял ден и цяла нощ, без да спя.

Отново седна.

— Естествено Уиспър би ме защитил от всичко, което би ме заплашило, така че няма от какво да се страхувам. — Усмихна се. — Освен това в Хартстоун никога ле е идвало нещо истински опасно. Коглайн е прекарал целия си живот тук. Долината е негова. Всеки знае това и никой не му досажда. Дори и гномите паяци стоят настрана.

Замълча малко, после продължи:

— Чували ли сте за гномите паяци?

Двамата поклатиха глави. Момичето се облегна напред.

— Те пълзят по земята и по дърветата, космати и уродливи, също като паяци. Преди около три години се опитаха да дойдат в долината. Няколко десетки. Целите покрити с пепел. Умираха от желание да ловуват. Не са като останалите гноми. Те рият земята и поставят капани. Както и да е. Та преди около три години дойдоха в Хартстоун. Според мен искаха да си присвоят местността. Дядо веднага го усети. Той май винаги долавя, когато ни грози някаква опасност. Взе Уиспър със себе си и излезе. Двамата нападнали из засада гномите паяци в северния край на долината, точно до голямата скала. Гномите паяци и досега продължават да бягат.

Засмя се весело. Случката явно й доставяше удоволствие. Брин и Роун се спогледаха смутено, още по-озадачени. Направо не знаеха как да се държат с момичето.

— Откъде се е взел този котарак? — погледна Брин Уиспър, който продължаваше да спи. — Как така изведнъж става невидим, след като е толкова огромен?

— Уиспър е блатен котарак — обясни момичето. — Повечето котки от тази порода живеят навътре в горите на Анар, на изток от Дарклин Рийч и Рейвънсхорн. Като мъничък Уиспър се е скитал край блатото Оулдън. Коглайн го открил и го доведе тук. Беше се бил с някого и целият беше изподран и наранен. Научих се да разговарям с него. — Погледна Брин. — Но не като теб с песен. Можеш ли да ме научиш да пея като теб, Брин?

Девойката от Вейл поклати леко глава.

— Страхувам се, че не, Кимбър. Песента на желанията е нещо, с което съм се родила.

— Песен на желанията — повтори момичето. — Много красиво звучи.

Замълчаха.

— Та какво прави котаракът, че става невидим? — отново попита Роун.

— О, той не става невидим — обясни усмихнато. Кимбър Бо. — Само така изглежда. Понякога не се забелязва, но не, защото го няма, а просто, защото си променя цвета на козината и се слива с гората — дърветата, скалите, земята, с всичко. Така се слива с околността, че ако не знаете как да го търсите, никога няма да успеете да го видите. Но ако поживеете с него достатъчно дълго ще се научите как да го търсите. — Замълча. — Е, ако той не иска да бъде открит, вероятно няма да можете да го видите. Това е част от самозащитата му. Превърнали са я с дядо в нещо като игра. Уиспър изчезва и отказва да се покаже, докато дядо не прегракне от викане. Не е много честно от негова страна, нали? Зрението на дядо вече не е така силно, както навремето.