Няма да се уплаша от злото
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Няма да се уплаша от злото». Краткое содержание книги:
Вратата се отвори и Джо Бранка се изправи на прага. Беше облечен със захабени шорти, очевидно използвани често за избърсване на четките. Лицето му беше безизразно. Зад гърба му надничаше момиче, загърнато с кърпа.
— Видя ли? Това е тя!
— Джиджи, прибери се. Здрасти, Ски. Здрасти, Фред.
— Здравей, Джо.
Джоан се опита да заговори със спокоен глас.
— Джо, мога ли да вляза? Той най-сетне я погледна.
— Щом искаш, разбира се. Влизай, Ски. Влизай, Фред. — Джо отстъпи настрана.
— Не и този път, Джо — отвърна Дабровски и за двамата.
— Чат съм. Друг път, всеки път. Добре дошли, винаги.
— Благодаря, Джо. До скоро. — Охраната се обърна и понечи да си тръгне, но Джоан ги спря.
— Момчета?
Фред я целуна, припряно и нервно. Дабровски само долепи устните си до нейните и прошепна:
— Бъди добра с него, Юнис. Инак ще те напляскам.
— Добре. Сега ме пусни. — Тя се обърна и влезе. Джо намести бавно резетата едно по едно, сякаш нарочно искаше да губи (или печели) време. После се обърна и я покани:
— Седнеш?
— Благодаря, Джо. — Тя се огледа. Апартаментът бе съвсем малък, обзаведен с два фотьойла и масичка. Джоан застана при единия фотьойл, почака Джо да махне покривалото, осъзна, че няма да го направи, и се отпусна отгоре.
Той я изгледа намръщено, видимо неуверен, и попита:
— Кафе? Джиджи! „Ява“ за госпожица Смит!
Момичето ги наблюдаваше от другия край на стаята. Пристегна кърпата, отиде мълчаливо в кухнята, наля кафе в една чаша и я сложи да го стопли. Джо Бранка застана до триножника в средата на помещението и започна да нанася тънки щрихи — Джоан видя, че работи над почти завършена картина на Джиджи. („Евтина работа, шефе.“) „Какво?“ („Проектираш снимка върху фоточувствително платно, после я оцветяваш. Джо ги прави по поръчка, когато някой се нуждае от непретенциозен портрет или рисунка на домашен любимец. Но сам признава, че не го смята за изкуство.“)
„Не разбирам защо, Юнис, това си е оригинална рисунка с масло.“ („Аз също, но за художниците, изглежда, има някакво значение. Шефе, тук е невероятно мръсно, направо ме е срам. Тази кучка Джиджи!“) „Смяташ, че живее тук?“ („Не зная, шефе. Може да е някоя мързелива домашна прислужница. Той обича да му е чисто, но няма да откъсне от скъпоценното си време, за да оправя. Джо обожава да рисува… и да се гушка.“) „Е, като гледам, може да прави и двете. Между другото, запазил е миткалото.“ („Обзалагам се, че няма да тръгне. Джо не може да кара.“)
Джиджи постави димящата чаша на масичката.
— Захар? Нямаме сметана. — Наведе се по-близо и прошепна злобно: — Нито ти имаш работа тук!
— Предпочитам го черно — отвърна Джоан. — Благодаря ти, Джиджи.
— Джиджи!
— Да, Джо?
— На трона.
Момичето го погледна ококорено.
— Пред тази?
— Сега. Искам.
Джиджи се подчини неохотно. Развърза кърпата, остави я да се свлече на пода, покатери се на трона и зае поза. Джоан нарочно избягваше да я поглежда. Разбираше нежеланието й да се разголи пред своята съперница. „Но ние не сме съперници, Юнис.“ („Казах ти, че няма да е лесно, шефе.“)
Джоан сръбна от кафето, установи, че е прекалено горчиво за изтънчения й вкус, и се отказа. Чудеше се дали Джо е познал с какво е облечена. В „Ла Ботик“ бяха направили реконструкция — срещу солидна сума — на един костюм на Юнис Бранка. Стил „Полу&Полу“, алено и черно, с тънка прозрачна риза, съединяваща плътно прилепналия крачол на левия крак с полуполовера, закриващ дясната част на торса. Джоан бе наела най-скъпоплатения телесен художник в града и под нейния стриктен контрол той се бе опитал да възстанови рисунката на Джо, с която обикновено Джоан си слагаше този тоалет.
„Юнис, дали Джо не е прекалено объркан и не го забелязва?“ („Шефе, Джо вижда всичко.“) „Значи се захвана с рисуването тъкмо за да не ни гледа?“ („Може би. Но Джо не би спрял да рисува дори ако отгоре се стовари водородна бомба.“)
„И колко ще продължи това? Цяла нощ?“ („Едва ли. Рисува цяла нощ само когато е вдъхновен. А тази рисунка не изисква вдъхновение.“)
Джоан забеляза, че Джо рисува не само проекцията, но и използва живия модел, ала същевременно крайният резултат не приличаше нито на едното, нито на другото. Картината бе преувеличена, подсилена, опростена, придаваше топли оттенъци на плътта и превръщаше плоското платно в стереоизображение, реално като живота, по-топло от живота, чувствено и предизвикателно.
Може би това не беше „изкуство“, но и не би могло да се нарече фотография. Напомняше на Джоан за един отдавна напуснал този свят художник, когото Йохан харесваше. Как ли се казваше? Рисуваше таитянки на черно кадифе. Лийтег? „Юнис, какво ще правим сега? Да си вървим ли? На Джо, изглежда, въобще не му пука за нас.“ („Не го познаваш, шефе. Виждаш ли онзи тик на врата? Нервен е.“) „И какво да направим?“ („Мога само да ти кажа какво бих направила аз.“) „Хубаво де, не е ли същото?“ („Не съвсем. Всеки път, когато се прибирах и заварвах Джо да работи над друг модел, пазех пълна тишина и го оставях да твори. Събличах си дрехите за работа, влизах в банята и измивах грима до последната точица. След това подреждах къщата и му приготвях вечеря, защото докато се труди, Джо огладнява. Той винаги спира по някое време — не обича да преуморява моделите. Е, понякога ме е рисувал цяла нощ, но само защото го уверявах, че ми доставя удоволствие.“)