Няма да се уплаша от злото
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Няма да се уплаша от злото». Краткое содержание книги:
— Да. Ще ида да ги взема.
— Защо не премислиш? Имаме още двайсет минути насаме.
— О, Юнис!
— Храброст, другарю, не съм черната вдовица. Ще идем да съберем всички дрехи, ще хвърлим женските тук и ще вземем пижами и чехли за теб и Джейк. После ще се обадим на Уини, за да й кажем, че сме станали — най-добре да не безпокоим лично двете влюбени птичета, може сега да се пощят, а дори и буболечките не обичат да ги безпокоят в такъв момент.
Хайде, размърдай си костеливия космат задник. Трябва да се справим за дванайсет минути.
— Миличка, понякога страшно ми ходиш по нервите.
— О, сладурче, не забравяй, че тази къща е моя. Макар че някой ден сигурно ще я продам и ще си купя нудистки курорт в Калифорния — само за мен и приятелите ми. Роберто, харесвам голотата — когато е свързана с хубава кожа като моята. Защото тя означава да те докосват. Ей, падна ли ти на сърце онази келнерка снощи?
— Добре сложена млада жена.
— О, я не ми се прави на…! Обзалагам се, че си мислел за нея, докато си ме слагал в леглото. Познавам мъжете, скъпи — не забравяй, че бях мъж много по-дълго, отколкото ти крачиш по този свят. Петнайсет минути. Хайде, живо!
23.
Дабровски й подаде ръка да слезе, а Фред заключи колата. Придружиха я до асансьора и се качиха с нея. Джоан Юнис се огледа.
— Значи тук е станало.
— Юнис, бих предпочел да се откажеш от това — подхвърли шофьорът.
— Антон, Том и Хюго трябваше да са днес с мен, но се страхувам, че милите могат да се притеснят, като влязат в асансьора. Затова избрах теб и Фред. Фред, изнервен ли си?
— Знаеш много добре отговора, Юнис.
— И за какво? Тя е била в асансьора сама. А сега с мен сте вие двамата.
— Уф… с теб не може да се излезе на глава. Не зная какво ще прави Дабровски, но аз ще те чакам отвън. — „Юнис, как се постъпва с непокорни мъже?“ („Трудно е, сестрице, особено, когато те обичат. Използвай малко женско жиу-жицу — остави да правят тяхното, преди да са осъзнали, че всъщност е твоето.“) „Ще се опитам.“
— Фред, Юнис е живяла тук години наред. Напълно безопасно… докато не е допуснала тази грешка. Аз имам постоянна връзка с вас и ви обещавам, че няма да помръдна от вратата на Джо, докато не се уверя, че ме очаквате.
— Ще те чакаме, бъди сигурна. Колкото и да е часът. Нали, Ски?
— Разбира се! Юнис, ти дори не си сигурна, дали Джо Бранка още живее тук.
— Напротив, сигурна съм. Не си е платил телефона, затова са го изключили. Джо все още живее тук, или поне беше така до четири следобед вчера. Хайде, знаете, че той няма да ми направи нищо лошо. Антон?
— О, нямам нищо против. Джо може да не поиска да те види, но Джо Бранка ще прогони дори муха от къщата си, преди да я смачка.
— Значи съм в безопасност, докато съм вътре с Джо. Но ти си прав. Той може да не поиска да ме види. И да не ме пусне вътре. Или да ме покани само за няколко минути. Така че почакайте, да речем, час, и ако ме няма, се приберете у дома.
— Два часа? — предложи Фред.
— Добре, два часа. Но ако не се прибера тази вечер, не искам да идвате и да му звъните на вратата. Елате утре към обяд и постойте около час. И пак на следващия ден. Ще остана вътре дори седмица, ако се наложи, за да го накарам да ме види в друга светлина. Дори месец! Момчета, моля ви, не затруднявайте нещата допълнително.
— Е, добре. Да бъде както искаш — въздъхна Антон.
— Вижте, милички мои. — Тя ги прегърна през раменете. — Снощи беше страхотно… и ще намеря възможност да го повторим. Може би следващия път, когато господин Соломон отсъства. Но сега трябва да открия някакъв начин да успокоя душата на Джо. Бъдете добри и ме целунете, защото асансьорът спира.
Тя повдигна воала и получи по една страстна целувка от двамата. След това излязоха и се приближиха към апартамента на Джо.
— Божичко, цялата треперя! — призна Джоан. — Ако ме пусне, искам да ме целунете отново — както сте го правили последния път. — („Успокой се, шефе. Ом мани падме хум. Не натискай звънеца. Повикай го по домофона.“)
— Джо, отвори! — извика Джоан в малкото устройство до вратата.
Бравата щракна, но вратата остана затворена. На екранчето се изписа „Моля почакайте“. Джоан застана пред шпионката, зачудена дали Джо я разглежда в момента. „Юнис, дали ще ни пусне?“ („Не зная, шефе. Ако питаш мен, не биваше да идваш. Всъщност не зная дали трябва да ме слушаш въобще… и Джо също.“) „Само че вече съм тук. Така че не ми се карай, а помагай.“ („Ще се опитам, шефе. Но този път съм объркана.“)
Зад вратата, не толкова звуконепроницаема като нейните, Джоан чу нечий писклив глас:
— Джо! Джо! — „Кой е това?“ („Може да е всеки, Джо има много приятели.“)