Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
— Сторете това, което е най-добро — каза Марушка.
— Ще присъствува ли капитан Николин на обесването? — попита капитанът.
— Едва ли. Николин е много слаб, затова ще побързам да го закарам в Петербург, там ще го лекувам по-добре.
— Нека Богородица да му помага! — рече капитанът. Той се обърна към подчинените си и нареди:
— Хвърлете това куче в клетката.
Те вдигнаха Бояновски, който, макар че чувствуваше страшни болки, не бе изгубил съзнание, и го хвърлиха в клетката.
Клетката бе голяма, колкото да се изправи един човек в нея. Тя бе оградена с големи железни прътове.
След като селяните си тръгнаха, Бояновски лежеше и гледаше пред себе си.
Едва сега можеше да размисли върху случилото се.
Преди един час надежда изпълваше душата му, вярваше, че ще може да се спаси. Мислеше, като отиде в Петербург, да продаде имотите си, да се оттегли в някой затънтен край и… да вземе със себе си и Наталия. Той искаше да й бъде като истински брат.
Бояновски не се съмняваше, че се намира на крачка от смъртта.
Сибирският звяр не знае що е съжаление.
Бояновски бе сигурен, че на следващия ден трябва да умре.
Смущаваше го мисълта за Наталия. Какво ли щеше да стане с нея? Той предварително знаеше какво ще сполети нея и нейната красота.
Този железен човек се наведе да хване железните пръчки, за да ги счупи и да излезе.
— Наталия! — викаше през плач. — Не оставай без мене на тази земя, не оставай без мене. По-добре умри, докато не са те унищожили — тебе, свежото цвете.
Той прекара цялата нощ, без да мигне. Денят вече приближаваше. Снегът престана да вали и слънцето се показа на изток.
— Моят последен ден! — каза си Бояновски. — Още тази вечер гарваните ще грачат около трупа ми.
Щом съмна, всички жители побързаха да отидат да видят човека в клетката. Вратата на полицейската градина беше отворена и всеки можеше да влезе.
Мъжете го мушкаха с тоягите си, а децата му хвърляха горящи сламки.
Още малко и Бояновски щеше да полудее.
Хора, и то разумни, постъпваха с него като с някакво животно. Бояновски сподавяше гнева си, иначе сам щеше да си причини още по-голямо зло.
На обяд толкова много хора се бяха насъбрани около клетката, че капитанът беше принуден да ги разгони, за да може да мине.
— Внимавайте да не нараните тежко това нищожество, защото, ако умре, тази вечер няма да имате удоволствието да го видите обесен — каза им той.
Бояновски разбра вече какво го очаква.
Значи щеше да свърши на бесилката.
Каква позорна смърт за един дворянин! Той легна безчувствен в клетката. Когато се събуди, чу, че някой говори наблизо.
Не говореше, както другите; в думите проникваше съжаление.
— Жалко, че трябва да умре.
Значи имаше някой, който скърбеше за него. Бояновски се огледа и забеляза една интересна фигура. Това бе красива горда жена, облечена по-добре от другите.
Изглежда, че принадлежеше към някое от видните семейства в селото, тъй като никой не я осъди за казаното. Капитанът се приближи до нея и подаде ръка.
— Значи тука е красивата и богата вдовица Симонова? Изглежда; че тя е решила да дойде да види убиеца. Харесва ли ви този клетник?
— Очите му го издават, че е убиец — каза вдовицата.
— Нали е голям вагабонтин?
— По-голям не съм виждала — заяви вдовицата.
— Не изпускайте случая да дойдете довечера на обесването му. Това ще бъде чудесна картина, госпожо Симонова.
— Ако не умре преди това.
— Да пази Господ — каза капитанът, който бе се изправил до Марушка. — Простите селяни няма да посмеят да го убият, аз ще ги пропъдя.
Симонова се засмя.
Ако капитанът бе забелязал тази усмивка, той нямаше да прогони селяните.
Като чу тези думи, Бояновски въздъхна дълбоко.
— Значи онова, което чух, беше чисто въображение!
Той се молеше по-скоро да се мръкне, за да се избави от мъките си.
Нощта най-после настъпи.
Никой не е очаквал толкова силно своята смърт, както Бояновски.
Внезапно се чуха стъпки.
— Те идват, ето ги — каза си Бояновски.
Той млъкна. Учуди се, като видя доктор Белон, но това го и зарадва много.
— Доктор Белон, това сте вие? — обади се той.
— За Бога, моля ви, не произнасяйте името ми. Той подаде ръка на приятеля си през решетката.
— Дойдох да се простя с вас, бедни човече — каза тихо Белон, — да се простя завинаги, тъй като не знаете що ви очаква!
— Всичко знам — отвърна Бояновски. — Щом се пукне зората, ще бъда обесен. Ах, приятелю, вие наистина сте верен приятел — аз не роптая против съдбата си, но ме мъчи мисълта за Наталия. Не зная какво ще стане с нея.