Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
— Заклевам се, че аз няма да я оставя.
— Но как е тя? По-добре ли е?
— Още има треска и не е на себе си, но това е голямо щастие за нея, защото ако ви види така, ще умре. Тя бълнува и постоянно произнася вашето име.
— Пригответе се, докато не са дошли палачите ви. Бояновски се изправи и избърса сълзите си.
— Нека да дойдат, аз съм готов да умра.
— Ако действително сте готов, имам нещо, което може да ви спаси от бесилката.
Като каза това, той извади едно шишенце, пълно с тъмнозелена течност, и го подаде на Бояновски.
— Ако имате смелост, приятелю, да умрете един час по-скоро, изпийте тази течност. Това е отрова, която действува бързо и тогава тези безчовечни същества не ще могат да се наслаждават на вашата смърт.
— Отрова! — възкликна Бояновски, обзет от ужас. — Признавам, че нямам смелост, приятелю, като някое псе. Но вие имате право, защото в такъв случай няма да ме видят как се мъча и боря на бесилката със смъртта.
Докторът отвори шишенцето и го поднесе на Бояновски. Бояновски го взе, поднесе го към устата си, но веднага отдръпна ръка и падна на земята.
— Какво правите, приятелю? Нямам друго шишенце.
— Нека да ме обесят. Не желая да ставам самоубиец. Искам с чиста душа да застана пред Всевишния.
— Тогава Бог да ви е на помощ, аз не мога да ви помогна — каза докторът.
Той поиска да се отдалечи, но Бояновски го спря.
— Искам да ви помоля за нещо, но не отблъсквайте молбата ми. Моля ви да присъствувате, когато ме окачат на бесилката, защото ще зная, че в минутата на последното ми издихание ще отправите към небето една молитва и за мене.
— Давам ви обещание.
— Благодаря ви за това, а сега и една друга молба: щом си помисля за смъртта и един вътрешен глас ми казва, че ще ме закопаят полумъртъв в гроба. Затова ви моля, след като ме обесят и всички се разотидат, да дойдете и да разрежете вените ми; когато видите, че от тях излиза вода вместо кръв, вървете си.
— Това е ужасно, но и за него ви давам обещание.
— Сбогом тогава. Хиляди пъти ви благодаря, добри човече. Нека Бог ви награди за това, което ще направите за Наталия.
За да крие сълзите си, докторът се обърна и след това се отдалечи.
Когато се пукна зората, в къщата на капитана всички вече се бяха събудили.
Бояновски знаеше, че смъртта му приближава И наистина палачите му идваха.
Една кола с няколко души влезе в двора и приближи до клетката, от която извадиха Бояновски.
Развързаха въжетата и му поднесоха шише ракия, но той го отблъсна и се качи на колата. До него седна селският свещеник и зачете молитви. Бояновски не обръщаше никакво внимание нито на брътвежа на свещеника, нито на цялото село, което бе тръгнало след колата; погледът му бе насочен към къщата на доктор Белон.
Това тъжно шествие продължаваше да се движи и спря на един хълм, където се виждаше бесилката, покрита със сняг. До бесилката стояха двама души, в чиито очи се четеше жажда за кръв.
Щом свалиха Бояновски от колата, една жена дойде при него.
— Капитан Николин ти праща това — каза тя и му удари една плесница. Това бе Марушка.
От всички мъки, които бе изтърпял, най-много го заболя от тази плесница.
Той сви пестници, из гърдите му се изтръгна рев, какъвто издават кръвожадните животни, когато нападат жертвата си, и се спусна върху тази жена, но тя, защитена от стоящите до бесилката, успя да избяга.
— Заведете го на бесилката, но преди това го набийте с камшиците.
Камшиците започнаха да играят по гърба на Бояновски, който, за да ги избегне, изтича до бесилката.
Свещеникът се приближи до него, но Бояновски го отблъсна. Той коленичи и с вдигнати нагоре ръце сам се помоли Богу.
По време на молитвата погледът му диреше доктор Белон, за да се увери, че е тук. Той стоеше на една малка височинка зад тълпата и се молеше. Но не бе сам — до него се виждаше една жена. В нейно лице Бояновски позна Симонова.
Но ето че тя приближи до него. Той продължаваше молитвата си, но въпреки това я чу да пита капитана:
— Сложихте ли кръста на шията му? Капитанът кимна отрицателно и се усмихна.
— Не е необходимо един престъпник да го отнесе в гроба, той не ще бъде опростен и горе, тъй като много грехове е сторил на земята.
Симонова рече сериозно:
— Не бива да разсъждавате така, господин капитан. Никой мъртвец не може да се погребе без кръст. Ако не направим това, ние самите съгрешаваме. Нали ще ми разрешите, господин капитан, да сторя онова, което вие пропуснахте?
Тя разкопча дрехата си и свали кръста, който носеше на шията си.
— Това е една семейна реликва — каза тя на полицейския, като му показа кръста. — Моята свекърва го е носила само в празник; на драго сърце ще го дам на този клетник, само Бог да ми прости греховете. Разрешете ми да сложа кръста на врата му.