20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
— Влезте — се обади Атос.
— Господа — каза съдържателят, — някакъв човек желае да говори веднага с един от вас.
— С кого? — запитаха четиримата приятели.
— С този, който се казва граф дьо Ла Фер.
— Аз съм — каза Атос. — А как се казва тоя човек?
— Гримо.
— А, вече се завърна? — рече Атос и побледня. — Какво ли се е случило на Бражелон?
— Нека влезе! — се обади д’Артанян. — Нека влезе! Но Гримо се беше изкачил вече по стълбата и чакаше
пред вратата; той се втурна в стаята и даде знак на съдържателя да се оттегли.
Съдържателят затвори вратата след себе си: четиримата приятели седяха в очакване. Вълнението на Гримо, бледината му, потта по лицето му, изпрашените му дрехи,
всичко показваше, че той беше дошъл с някакво важно и ужасно известие.
— Господа — каза той, — тая жена имаше дете, детето е станало мъж; тигрицата имаше рожба, тигърът се е спуснал, идва към вас, пазете се!
Атос погледна приятелите си с меланхолна усмивка. Портос посегна към пояса за шпагата си, която висеше на стената. Арамис грабна ножа си, а д’Артанян стана.
— Какво искаш да кажеш, Гримо? — извика д’Артанян.
— Че синът на миледи е напуснал Англия, че той е във Франция и че идва в Париж, ако не е вече пристигнал.
— Дявол да го вземе! Уверен ли си в това? — попита Портос.
— Уверен — отговори Гримо.
Настъпи дълго мълчание след това известие. Гримо се беше толкова запъхтял, толкова уморил, че падна на един стол.
Атос наля шампанско в една чаша и му я подаде.
— Е добре, най-после — каза д’Артанян, — дори да е жив, дори да е в Париж, виждали сме и по-страшни от него! Нека дойде!
— Да — рече Портос, като гледаше с поглед висящата на стената шпага, — нека дойде!
— При това той е дете, нищо повече — забеляза Арамис.
Гримо стана.
— Дете! — каза той. — Знаете ли какво е направил той, това дете? Преоблечен като монах, той е узнал цялата история, като изповядвал бетюнския палач, а след като го изповядал, след като узнал всичко от него, вместо опрощение на греховете той му забил в сърцето ей тоя нож. Гледайте, той е още червен и влажен, защото няма и тридесет часа, откак е изваден от раната.
И Гримо хвърли на масата ножа, забравен от монаха в гърдите на палача.
Д’Артанян, Портос и Арамис скочиха и се спуснаха неволно към шпагите си.
Само Атос остана спокоен и замислен на стола си.
— И ти казваш, че е облечен като монах. Гримо?
— Да, като августински монах.
— Как изглежда
— Мой ръст, както ми каза съдържателят, слаб, бледен, със светлосини очи и руса коса!
— И… той не е видял Раул? — попита Атос.
— Напротив, те се срещнали и сам виконтът го завел при леглото на умиращия.
Атос стана, без дума да продума, и на свой ред откачи шпагата си.
— Знаете ли, господа — каза д’Артанян, като се опитваше да се засмее, — ние имаме вид на същински баби! Ние, четирима мъже, които се опълчвахме срещу цели армии, без да ни мигне окото, ние треперим сега пред едно дете!
— Да — отвърна Атос, — но това дете идва в името на бога.
И те излязоха бързо от заведението.
VIII. ПИСМОТО НА ЧАРЛЗ I
Сега читателят трябва да премине Сена с нас и да ни последва до вратата на Кармелитския манастир на улица Сен Жак.
Часът е единадесет сутринта и благочестивите сестри току-що са отслужили молебен за успеха, който са имали войските на Чарлз I. Една жена и едно младо момиче, облечени в черни дрехи, едната като вдовица, другата като сираче, излязоха от черквата и се върнаха в килиите си.
Жената коленичи на молитвеното столче, г изправеното на няколко крачки от нея младо момиче се е облегнало на един стол и плаче.
Жената е била навярно някога хубава, но се вижда, че сълзите са я състарили. Младото момиче е очарователно, а сълзите му придават още по-голяма хубост. Жената изглежда на четиридесет години, младото момиче — на четиринадесет.
— Господи — молеше се коленичилата, — запази мъжа ми, запази сина ми и вземи моя толкова тъжен ь толкова нещастен живот.
— Боже — казваше младото момиче, — запази майка ми!
— Вашата майка не може да направи вече нищо за вас на тоя свят, Анриет — каза молещата се опечалена жена, като се обърна. — Вашата майка няма вече нито трон, нито мъж, нито син, мито пари, нито приятели; вашата майка, мое нещастно дете, е изоставена от целия свят.
И като падна в прегръдките на притеклата се дъщеря, тя сама потъна в сълзи.
— Мамо, не губете смелост! — каза младото момиче.
— Ах, тая година е нещастна за кралете! — промълви майката, като сложи глава върху рамото на детето. — И никой не мисли за нас в тая страна, защото всеки мисли само за собствените си работи. Докато брат ви беше с нас, той ме поддържаше; но брат ви замина: сега той няма възможност да изпрати известия нито на мене, нито; на баща си. Аз заложих последните си скъпоценности, продадох всички мои и ваши стари дрехи, за да изплатя за, платите на слугите му, които отказваха да го придружават, ако не бях изпълнила тая прищявка. Сега сме принудени да живеем за сметка на христовите годеници. Ние сме пълни сиромаси.