20 години по-късно

— Принцът изпратил веднага петдесет хиляди ливри на Мазарини, като го молел да не му пише вече никога и като му предлагал още двадесет хиляди ливри, ако е @съ гласен да не говори никога с него. Какво направил Мазарини?

— Разсърдил ли се е? — попита Атос.

— Заповядал да набият пратеника ли? — попита Портос.

— Приел парите? — запита д’Артанян.

— Вие отгатнахте, д’Артанян — каза Арамис.

И всички избухнаха в такъв силен смях, че съдържателят дойде да попита дали господата имат нужда от нещо — Беше помислил, че се бият.

Най-после смехът утихна.

— Може ли да понарежа господин дьо Бофор? — попита д’Артанян. — Страшно ме сърби езикът.

— Карайте! — отговори Арамис, който знаеше отлично, че тоя остроумен и проницателен гасконец няма никога в нищо да отстъпи нито крачка.

— А вие, Атос? — запита д’Артанян.

— Кълна ви се, честна дума на благородник, че ще се смеем, ако казаното от вас е смешно — отговори Атос.

— Започвам — каза д’Артанян. — Един ден, като приказвал с един от приятелите на господин принца, господин дьо Бофор му казал, че след първите спречквания между Мазарини и парламента веднъж влязъл в спор с господин дьо Шавини, видял привързаността му към новия кардинал и тъй като сам държел твърде много на стария, наложил го здравата. Тоя приятел знаел, че господин дьо Бофор не си поплюва на ръцете, не се учудил никак от станалото и побързал да разкаже това на господин принца. Историята се разчува и всеки обръща гръб на Шавини. Той търси обяснението на тая обща студенина: колебаят се да му кажат; най-после един се решава и му казва колко всички останали са учудени, че се оставил да бъде наложен от господин дьо Бофор, макар и той да е принц. „А кой каза, че принцът ме е наложил?“ — попитал Шавини. „Сам принцът“ — бил отговорът. Отиват при източника на слуха и лицето, с което приказвал принцът, потвърждава под честна дума истинността на тия думи. Отчаян от такава клевета, от която не разбира нищо, Шавини обявява на приятелите си, че по-скоро ще умре, отколкото да понесе тая обида. Ето защо той изпраща двама секунданти при принца да го питат наистина ли е казал, че е наложил господин дьо Шавини. „Казах го и го повтарям — отговорил принцът, — защото това е истината“. „Ваше височество — казал тогава единият от секундантите, — позволете да забележа на ваша светлост, че ударите, нанесени на един благородник, еднакво унижават както тоя, който ги нанася, така и тоя, който ги получава. Крал Луи XIII не искаше да има благородници за камериери, за да има правото да бие камериерите си“. — „Но кой е получавал удари. — учудено запитал господин дьо Бофор — и кой говори за бой?“ — „Но вие. ваше височество, който заявявате, че сте набили…“ — „Кого?“ „Господин дьо Шавини“. — „Аз ли?“ — „Не сте ли наложели господин дьо Шавини, както поне сам казвате, ваше височество?“ — „Да, така е“. — „Е добре той отрича това“. — „Я виж ти! — казал принцът. — Аз го наложих здравата. И ето собствените ми думи — прибавил господин дьо Бофор с цялото си величие, което ви е известно много добре: — Драги ми Шавини, вие сте за осъждане, задето давате помощ на такъв нехранимайко като Мазарини.“ — „А, ваше височество — извикал секундантът, — сега разбирам! Вие сте искали да кажете «ажулили».“ — „Нажулили, наложили, има ли значение? — рекъл принцът. — Не е ли едно и също нещо? Наистина вашите съчинители на думи са страшни педанти!“