20 години по-късно

— А на вас, д’Артанян?

— Признавам си, когато спирам мисълта си на тая ужасна епоха, аз си спомням само вкочанясалото тяло на нещастната госпожа Бонасьо. Да, да — промърмори той, — много пъти съм съжалявал жертвата, но никога съвестта не ме е гризяла за убиеца й.

Атос поклати недоверчиво глава.

— Помислете си — каза Арамис, — че ако признавате божественото правосъдие и участието му в земните дела, тая жена беше наказана по волята божия. Ние бяхме само оръдия, нищо повече.

— Но свободната воля, Арамис?

— А какво прави съдията? Неговата воля е също свободна и той осъжда без страх. Какво прави палачът? Той е господар на ръката си и все пак удря, без да го гризе

съвестта.

— Палачът … — промърмори Атос.

Тая дума сякаш му навея някакъв спомен.

— Зная, че това е ужасно — рече д’Артанян, — но като си помисля, че сме убивали англичани, рошелци, испанци и дори французи, които не са ни причинили никакво зло, а само са се целили в нас и не са ни улучвали, цялата вина на които е, че са кръстосвали шпагите си с нас и че не са отбивали ударите ни достатъчно бързо, аз се оправдавам за участието ми. в убийството на тая жена, честна

дума!

— Сега — каза Портос, — когато ми припомнихте това, Атос, аз виждам отново цялата сцена, като че ли съм там: Миледи беше тук, дето сте вие (Атос побледня), аз бях на мястото, дето е сега д’Артанян. Носех шпага, която режеше като бръснач … Вие си я спомняте, Арамис, защото винаги я наричахте Бализарда, нали? Е добре, кълна се пред трима ви, че ако не беше там бетюнският палач. No бетюнски ли беше?… да, да, бетюнски… ас сам щях Да отсека главата на тая злодейка наведнъж, па може и на два пъти. няма значение. Тя беше лоша жена.

— И после — каза Арамис с безгрижен философски тон, който беше възприел, откак стана духовно лице, и в който имаше много повече безбожие, отколкото вяра в бога — има ли смисъл да мислим за всичко това? Стореното — сторено! В предсмъртния си час ние ще се изповядаме за това деяние и господ ще отсъди по-добре от нас дали това е престъпление, грях или похвално дело. Да се разкайвам, ще кажете вие? Бога ми, не. Кълна се в честта си и в кръста, разкайвам се само за това, че тя беше жена.

— Най-успокоителното е — рече д’Артанян, — че от всичко това не остана нито следа.

— Тя имаше син — обади се Атос.

— А, да, спомням си — отговори д’Артанян, — вие ми говорихте за него. Но кой знае какво е станало с него! Край на змията, край на люпилото! Мислите ли, че лорд Уинтър, чичо му, е възпитал това змийче? Лорд Уинтър е осъдил сина, както осъди и майката.

— Тогава тежко и горко на лорд Уинтър — каза Атос, — защото детето не е виновно за нищо.

— Детето е умряло или … дявол да ме вземе! — извика Портос. — В тая ужасна страна има толкова мъгла, както казва д’Артанян поне…

В тая минута, когато заключението на Портос щеше може би много или по-малко да развесели помрачените лица, по стълбата се чуха стъпки и някой почука на вратата.