Сделката на капитан Ворпатрил

Иван нахлузи с прозявка панталоните си и тръгна да търси кофеин. Тедж седеше пред комтаблото и говореше с някого — бараярец, чиновник от търговското сякаш, — после премина на бараярски руски по средата на изречението и мъжът над видплочата изведнъж омекна. Хитруша. Така или иначе, когато Иван се върна с чаша горещо кафе в ръка, деловият разговор беше приключил.

Иван кимна към комтаблото.

— Как разбра, че руският му е майчин език? Човекът си говореше съвсем нормално, без акцент.

Тедж махна към угасналата видплоча.

— Познавам по гласа. Ти не долавяш ли разликата?

— Ако има акцент, да. Но този тип говореше като столичанин.

— Не бих казала. Макар че още не съм усвоила диалектните нюанси на всичките графства. Шейсет окръга по четири основни езика, плюс Южния континент. Трябва да попълня знанията си за местната география.

— И смяташ, че е възможно? Да усвоиш толкова добре различните диалекти, че да ги различаваш без грешка?

Тя сви рамене.

— Ако се задържа тук достатъчно дълго, ще стане от само себе си.

— Тедж… — Искаше му се да захапе тази многозначителна реплика за достатъчно дългото „задържане“ тук, но реши да даде предимство на първата си мисъл: — Колко езика знаеш всъщност?

— Не съм сигурна. — Сбърчи носле. — Откакто съм тук… девет, мисля.

— Това е много.

— Не бих казала. Добрите електронни преводачи работят със стотици. Имам дарба за езиците, вярно, но не виждам смисъл да го превръщам в професия. Учиш, учиш, а накрая излиза, че си пропуснал точно езика, който ти трябва. Така де, дори не бях чувала за бараярски руски, преди да дойда тук. Или за местния ви гръцки диалект, който е доста развален… добре де, видоизменен. Не казах „мутирал“, забележи. Тоест, да учиш много езици е безсмислено. Защо да се мориш, когато е достатъчно да си сложиш слушалка с преводаческа програма, и готово. — Крива усмивка. — Но е забавно. Аз обичам да ми е забавно.

— Забавно — повтори Иван, замислил се за тоталната липса на забава в своите часове по чужди езици в училище.

Риш излезе от банята, облечена и нагиздена.

— Тедж, уреди ли наземния бус и високоговорителите? Можем ли вече да тръгнем?

— Да, и на двата ти въпроса. — Тедж скочи и млясна Иван по бузата. — Трябва да тръгваме.

— Къде отивате?

— Бижутата искат да си спретнат една тренировка, понеже отдавна не са се събирали заедно, и Саймън ни намери един хубав парк. В хотела няма достатъчно голяма зала. Аз отговарям за музикалното оформление.

— Навън? В това време? — Иван отиде до прозореца и погледна навън. Добре де, ниското зимно слънце грееше ярко, нямаше вятър, а температурите бяха над точката на замръзване, но все пак.

— Много си е хубаво времето. За утре се очаква промяна обаче. Наистина трябва да тръгваме.