През дивия Кюрдистан

— Да. Кадир бей няма вина за това, което са вършили другите. Меликът му обеща гостоприемство, а и аз самият ще напусна Лисан едва тогава, когато той получи закрилата ми.

Старицата замислено наведе посивялата си глава. После попита:

— Приятел ли ти е?

— Да. Аз съм негов гост.

— Ходих, това е лошо за теб.

— Защо? Мислиш ли, че меликът няма да удържи на думата си?

— Моят син няма да я престъпи — отвърна тя гордо, — но беят ще остане в плен тук до смъртта си, а тъй като не искаш да го изоставиш, ти също никога няма да видиш своята родина.

— Всичко е в Божиите ръце. Знаеш ли какво ще прави меликът с нас? Само в къщата ли можем да седим?

— Ти самият не си задължен, но всички останали не бива да я напускат.

— Значи спокойно мога да се движа наоколо?

— Да, ако си съгласен с теб да има придружител. Ще получиш не само гостоприемство като твоите спътници, но и пълна свобода.

— Тогава искам да говоря с мелика. Мога ли да дойда с теб?

— О, господарю, сърцето ти е пълно с доброта. Да, води ме, за да мога да твърдя, че за първи път ми се оказва такава чест.

Старицата се изправи заедно с мен и ме хвана за ръката. Напуснахме просторното помещение и тръгнахме надолу по стълбите. Тук жената ме пусна и аз излязох навън пред къщата, където се бяха събрали много халдейци. При тях беше и Неджир бей. Като ме видя, той се приближи към мен.

— Кого търсиш? — попита ме той грубо.

— Мелика — отвърнах му спокойно.

— Той няма време за теб. Качвай се обратно горе!

— Свикнал съм да правя каквото искам. Заповядвай на слугите си, но не и на един свободен човек, на когото нямаш право да заповядваш.

Тогава великанът се приближи по-близо до мен и изпъна стройното си тяло. В очите му искреше огън, който ми подсказваше, че очакваният сблъсък ще настъпи. А още по-сигурно беше, че ако не го обезвредя веднага, щеше да го направи той.

— Ще се подчиниш ли? — заплаши беят.

— Момче, не ставай смешен! — отговорих му аз през смях.

— Момче ли? — изръмжа той. — Ето ти заслуженото! Неджир бей замахна към главата ми. Спрях удара му с лявата ръка и стоварих десния си юмрук с такава сила в слепоочието му, та помислих, че съм счупил всичките си пръсти. Неджир бей безмълвно се строполи и се просна неподвижен като пън.

Намиращите се наоколо хора се отдръпнаха боязливо назад. Само един извика:

— Той го уби!

— Повалих раиса в безсъзнание — обясних аз. — Хвърлете го във водата и ще дойде на себе си.

— Какво направи, ходих? — чу се зад мен.

Обърнах се и видях мелика, който тъкмо се беше появил на вратата.

— Аз ли? — попитах. — Не предупреди ли този човек да се пази от мен? Въпреки това той посегна да ме удари. Кажи му повече да не го прави, иначе дъщерите му ще плачат, синовете му ще го оплакват, а приятелите му ще скърбят.