Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
— Пък и може някой да дойде да поизчисти тук. Самата мръсотия е достатъчно мъчение.
— Индианците обичат мръсотията. Уотсън, не забравяйте, моля, че тук не става дума за някой почитан вожд, а за един избягал от нас съгледвач и мръсен убиец от засада. Той е убивал не само войници, но и офицери и по този начин заслужава нещо повече от бърза смърт.
— Тогава беше война.
— Размирици, искате да кажете! Уотсън, въздържайте се от погрешните разбирания на покойния о.з. майор Смит. Иначе това може само да ви навреди!
Роуч беше много недоволен от държането на фелдшера и млъкна. Покатери се пръв по пречките на стълбата нагоре. Санитарят го последва, издърпа стълбата и затвори капака. Роуч върна обратно ключа в малката кутия в шкафа на стената.
Докато фелдшерът напусна стаята на коменданта, без да каже нищо повече, капитанът седна в своето кресло и в този миг забеляза Кейт Смит, която стоеше изправена до стената срещу него.
Той чак сега се сети какво бе заповядал.
— О, госпожице Смит!
Лицето на девойката беше бледо, ръцете й изглеждаха обезкръвени. Тя носеше скромна черна дреха в знак на траур по баща си. Изразът на лицето й беше странно унесен.
— Дошли сте малко по-рано, госпожице Смит… Ние тъкмо бяхме долу да видим пленника, за когото господин баща ви тогава прояви толкова необикновена загриженост.
Кейт не отвърна нищо. Изчакваше.
— Госпожице Смит, да приключим бързо. Седнете! — Роуч се измъкна от неудобството, преминавайки към даскалски тон.
Кейт се направи, че не е чула поканата му, и остана права. Роуч си играеше с цигарата между жълтите си пръсти. Дебнещ, малко несигурен, той продължи:
— Вие разбирате…
— Точно така. — Кейт изговори думата без никакъв признак на вълнение от присъствието на някогашния си годеник.
Роуч наблюдаваше девойката с някаква смесица от неохотно уважение и от естественото му нахалство.
— Вие разбирате…
— Аз трябваше да разбера преди една година, че вие сте негодник, Роуч. Вашите интриги костваха живота на моя баща. — Тонът на Кейт остана спокоен, без патос — Днес аз знам също така, че вие сте един дребен… един твърде посредствен негодник. Аз си отивам.
Определението „твърде посредствен“ беше удар, който улучи. Роуч опита да отвърне също с удар.
— Чудесно! Аз вече съм уредил транспорта. Бъдете готова след четиринадесет дни. Не бива да очаквате никакво наследство или каквито и да било други грижи като дъщеря на своя баща. Може би бихте могли да работите като перачка или в някой друг отрасъл, който предпочитате…
— Нямам никаква нужда вие да уреждате каквото и да било за мен, капитане.
Девойката отвърна очи от Роуч и се огледа още веднъж в помещението, където през изминалата пролет се бе разиграла сцената на предателството към индианския парламентьор и последният остър сблъсък между бащата на Кейт и Антъни Роуч.
Тогава в това малко помещение нямаше кресло. Роуч беше заповядал да извадят пейката до стената от едната страна на дъбовата маса, за да постави там своето кресло. Целият форт се стори на Кейт отровен от делата и дъха на Роуч. Тя напусна помещението.
Бурята беше поотслабнала малко. Кейт прехвърли шала от раменете върху главата си и прекоси двора към голямата порта на палисадата. Дежурният на вратата пусна девойката свободно да излезе. Дежурните бяха навикнали с това, че Кейт посещаваше всеки ден гроба на баща си извън палисадата.
Тя стори това и днес. Гробът беше скромен, без цветя, без венец. Девойката застана край дървения кръст. Раменете и главата й вече бяха побелели от снежинки. Тя гледаше някъде напред. В същност не виждаше заобикалящата я действителност, а само картини от спомена за баща й.
Когато Тобиас я стресна, ръцете й бяха замръзнали и тя изведнъж усети, че студът бе пронизал вече цялото й тяло.
— Върнете се, госпожице Кейт. — Съгледвачът говореше на девойката като по-възрастен брат. — Има важна новина. Тази вечер ще дойда при вас. Вие трябва да ни помогнете.
— Добре, Тобиас.
Кейт се върна отново във форта и влезе в стаята си. Беше същата стаичка, в която бе умрял баща й. Тя взе някакво ръкоделие. Трябваше да пооправи някои дрехи, щом като щеше да замине завинаги оттук.
Когато се измори да шие, тя остави ръкоделието настрана. Загледа се в картината, на която сама бе нарисувала гроба на баща си, сетне извади едно добре скътано писмо. Почеркът беше необработен, но ясен. Това бе писмото на прерийния ездач Адамс, който бе застанал на страната на Самюел Смит и се бе опитал да спаси измамения индианец. Той се бе видял принуден да избяга от Роуч заедно със своите двама добри другари Томъс и Тео. В писмото той пишеше на Кейт да очаква ново писмо. Адамс беше готов да й се притече на помощ, щом тя напуснеше форта.